„Този тип Чандарлъ ни изигра лоша шега.“
Как ли това събитие се е отразило на амбициозния, настойчив, неустрашим млад принц? Дали тотално го е откъснало от баща му? Дали това отдалечаване превръща човека в убиец? Убиец… Но вече не е било възможно да седне на трона преди смъртта на баща си. А ако баща му не беше умрял навреме, то току-що роденият му брат Ахмед… Как бързо растат децата. Особено роденият от дъщерята на турски бей знатен принц… Или ако везирът е размътил ума на баща му с нещо като „Малкият принц е по-достоен за трона, господарю“? И ако предположим, че принцът е искал да игнорира не само мнението на баща си, но и установения ред… Пак стигаме до престъплението… До великия проект на Нюзхет!
„С тази си блестяща теза проф. д-р Нюзхет Йозген отново събира овациите на международната научна общност и чертае нов път в погледа ни към историята…“
Не, господа, няма друга версия. Завоевателя не е убил баща си. На острова, където се оттеглил, Мурад е загинал не от отровено вино, а от естествена смърт… Онази жена ви насилва да вярвате, че въображението и е действителност. Не, Завоевателя няма нищо общо с Достоевски. И тъй като писателят не е имал възможността да прочете каквото и да било изследване, е изключено да се вдъхнови от мисълта за отцеубийство. Всъщност панславистът Достоевски изобщо не се е възхищавал на Завоевателя. И тази разработка на Нюзхет, неуспяла да докаже, че великият владетел е бил отцеубиец, е останала недовършена… Да, този проект е вече невалиден… Защото е изял главата на създателя си… Естествено, тезата за историческото престъпление е била причина за извършването на друго престъпление. Да, вашият слуга Мющак Серхазин е убил напусналата го преди двайсет и една години любима… Убил е едничката владетелка на ума и сърцето си с нож за писма…
8
„Лудите не могат да полудеят повече“
Когато се прибрах у дома, снегът беше спрял въпреки продължаващата в главата ми буря. Невероятно, но вече и помен нямаше от бялата пелена, която само допреди час покриваше града. Не, снегът не беше спрял отведнъж; слизайки от корабчето на Кадъкьой, валежът вече оредяваше и даваше признак за спиране, намаляваше при всяка крачка, а когато стигнах до нашата улица, по която едно време се редяха къщи с големи градини, а сега бяха наблъскани един до друг блокове, не прехвърчаше нито снежинка. Както предположи сладкодумният шофьор, след спирането на снеговалежа настъпи сух студ. Силен вятър, сковаващ всичко, което докосне, превръщащ снега в искрящи брилянти и локвите в блестящи ледници. И тъй като се боях да не превърна и друг шофьор в евентуален свидетел, тръгнах пеша от пристанището към вкъщи, без да обръщам внимание на бръснещия лицето ми вятър и вледеняващия мокрите ми крака студ.
Като стигнах до входната врата, погледнах към небето през отрупаните в сняг клони на акацията пред блока; в дълбините на мрака упорито проблясваха няколко звезди. Ако вятърът се усилеше още малко, щеше да разпръсне облаците, останалите звезди щяха да излязат от скривалищата си и да превърнат небето в кристална полусфера. Но вече не бях в състояние да се наслаждавам на такава прекрасна гледка. Исках да вляза у дома, да се отърва от кристалната нощ, от скования в студ мрак, от тази улица с покрити от снега сгради, дървета, коли и контейнери за смет, да се събудя час по-скоро от този ставащ все по-страшен кошмар, започнал с позвъняването на телефона следобед. Влязох във входа, надявайки се кошмарът да остане вън заедно със студената нощ.