Бързо тръгнах по стълбището, за да не срещна любопитни съседи, повечето от които също като мен на възраст, отключих припряно металната врата на апартамента си на втория етаж и когато се озовах сред надеждните стени, приятната топлина на дома обгърна тялото ми.
„Нищо не може да се сравни с дома“, казваше професор Тахир. Особено през вечерите, когато до малките часове работехме у нас или у Нюзхет.
Кажехме ли: „Професоре, не тръгвайте, останете тук“, той поклащаше глава и се усмихваше: „Не, отивам си, не мога да заспя тук. Госпожа Берин ще ме чака, пък и не мога да се отпусна.“
Наистина най-спокойното местенце в света за човек беше домът му. Само ако не пренасяхме в него преживените навън напрегнати моменти. Ако угризенията на съвестта не се впиваха в нас като безмилостни кърлежи и не оставаха там… Не, и вкъщи нямаше да намеря спокойствие. Тази жена и тук нямаше да ме остави на мира. Нямам предвид заминалата преди години в Америка любима. Тя всъщност винаги е била тук. Въпреки че ме беше изоставила, никога не е напускала живота ми. Говоря не за Нюзхет, а за другата; започналата да остарява жена, с която внезапно се сблъсках тази вечер… Онази, чиито сини очи, макар и донякъде да напомняха за Нюзхет, изобщо не приличаше на любимата отпреди двайсет и една години, нещастницата, в чиято набръчкана шия забих безмилостно ножа за писма може би тъкмо поради тази причина. Вероятно заради това се смръзнах в антрето, събличайки натежалото от мокрия сняг палто. Сякаш вътре в стаята, на отсрещното кресло седеше и ме чакаше онази жена… Огромна изненада в сините очи, потъмняващи петна от кръв по блузата, пода и стените… Не, вече трябваше да приключа с това. Прогоних тези образи от ума си, заличих терзанията на съвестта. Трябваше да обърна внимание на вкочанените си пръсти. Окачих на закачалката палтото, което все още стисках в ръце, наведох се и изух мокасините от замръзналите си крака. Чорапите ми бяха мокри до глезените; бързо се отървах и от тях. Сухите пантофи с протъркано кадифе и тук-там изтъняла подметка дойдоха като мехлем на измръзналите ми нозе. Но нямах време да им се насладя. Стиснах в шепа чорапите, за да не капят по пода, и се втурнах към банята.
Преминавайки забързано през хола, може би за пръв път от години се размислих за апартамента си, по-скоро започнах да сравнявам… Да, да го сравнявам с онзи овехтял от неупотреба, странен поради липсата на обитатели апартамент в блока „Сахтиян“, в който навсякъде се усещаше липсата на обич. Усетих нещо подобно на гордост. Къде беше онзи апартамент, подвластен на самотата, потънал в тъга като в паяжина и къде – подреденото, блестящо от чистота и лъхащо на топлина въпреки годините на ергенски живот мое гнезденце… Гнездо ли? Разочаровано забавих крачка, без да забележа, че водата от чорапите ми вече се стича. Не беше ли семейството, което превръща жилището в гнездо? Не говоря само за брак, а за хора, които се обичат и са избрали да живеят под един покрив, защото ако единият липсва, другият е нещастен. Не само партньор, а мила майка, която, като погледнеш, усещаш корените си, баща, в чието телосложение откриваш себе си, и навярно най-хубавото – дете, към което да се отнасяш с нежност, и безкрайните му въпроси, които те свързват с живота… Без такива хора, ако щеш с мед да го намажеш, ако ще да е безупречно чисто и подредено, можеше ли това пространство да се нарече гнездо? Така че и моят дом не само не беше гнездо, но и по нищо не се различаваше от умиращия апартамент, който Нюзхет напусна преди години заедно с мен. Дори и в просторния хол да не седеше трупът на застаряваща жена, моето жилище беше тъжно също като онзи изоставен апартамент, печално и окаяно като стопанина си. И дори тук да нямаше безжизнено женско тяло, младият призрак на тази жена години наред беше винаги с мен. Може би образите, шепотът, ароматът, смятаните от мен за хубави моменти не бяха преживелица от миналото, а знаци, оставени от онзи призрак, за да противостои на дълбокото отчаяние в този подреден и чист дом.
Най-очевидният от тези знаци ме посрещна в банята… Пропитият в плочките, мрамора, огледалото, чак до хавлиите безжалостен аромат на виолетки… Дори търпеливата ми стрина Кадифе не понасяше този аромат.
„Хубаво, но всичко прекалено отегчава, господин Мющак. Омекотителят за пране, препаратът за пода, сапунът, шампоанът, кремът… Все виолетки… Душата и тялото ни миришат на виолетки… Хайде стига, нека използваме други аромати.“
Но не използвах други аромати. Понеже най-хубавите моменти от живота ми… Моменти ли рекох, не, исках да кажа великолепния призрак на тази жена… Не желаех да уплаша, изпъдя и загубя този призрак, сянката на който витаеше навсякъде в този дом. Ако загубех и него…