Процеждащите се през пръстите капки пропъдиха мислите ми. Загрижено погледнах пода; мръсните капки оставяха бледи петна по светлите плочки. Втурнах се към умивалника и оставих чорапите на мрамора. От страничното чекмедже на шкафа извадих нов калъп сапун „Хаджъ Шакир“. И сякаш светът щеше да свърши, ако не го сторех, започнах усилено да търкам чорапите с него. Мръсните капки посивяха и се стекоха по твърдата повърхност. Обърнах ръчката на крана към топлата вода и продължих да търкам чорапите. Сивата вода се избистри и стана прозрачна. Успокоих се, грижливо изстисках чистите чорапи и спретнато ги положих един до друг върху радиатора. Когато се върнах до умивалника, погледът ми попадна върху новозакупеното огледало, тъй като миналата година стрина Кадифе неволно беше счупила старото… През леките изпарения от топлата вода, покрили повърхността му, укоряващо ме гледаше мъж със скръстени на гърдите ръце.
„Какви ги вършиш, Мющак?“
Ръцете ми се отпуснаха, сякаш насреща ми стоеше татко.
„Да не мислиш, че като изпереш чорапите, проблемите ти ще изчезнат?“
Какви ги приказваше тоя? За какво говореше?
„Какво правиш?“ – запита по-силно. В медените му очи се четеше гняв.
Разтреперих се.
„Не трепери – каза заповеднически. – От страха полза няма. Вече е твърде късно. Уби жената. Любимата си… Нюзхет…“
Опитах се да отговоря: „Не съм искал да я убия“, но той ме прекъсна:
„Не се опитвай да отречеш. Да, направи го. Безмилостно уби жената, на която отдаде живота си, единствената си любов, повелителката на сърцето и ума си. И според мен добре направи. Но вече приеми действителността. Не си самовнушавай «Това не беше Нюзхет, беше нейно остаряло копие, жената, в която бях влюбен…». Жената, в която беше влюбен, вече не е млада. Също като теб. Я се виж. На шейсет и кусур си, а вече изглеждаш като старец, професор Тахир дори изглежда по-млад от теб. Дори да не изглежда, духът му е млад… Ти остаря. И Нюзхет беше остаряла. Този твой объркан ум не приема това също както не прие истината, че тя вече не те обича. И точно заради това я уби… Ето това е, време е да го приемеш…“
Острата светлина в медените очи на мъжа в огледалото нарасна и обхвана цялото му лице. По вълшебен начин започна да се подмладява.
„Така, така – рече уверено. – Ето така ме гледай, по-смело, по-дръзко. Време е да поемеш отговорността за постъпките си. Това, че не помниш, не променя действителността. А престъплението е действително… Ти уби онази жена. Няма смисъл да се паникьосваш: как по дяволите съм направил това. Няма вече полза от оправдания с привързаност към майката в детството, потиснато самочувствие, педантизъм или пране на чорапи. Време е да станеш силен, да седнеш и да разсъдиш спокойно.“
Макар че отпуснатите ми рамене не се изправиха, тракането на зъбите ми спря и започнах спокойно да дишам. Уверено се пресегнах към крана и пуснах студената вода. Щедро напълних шепи и напръсках лицето си. Настръхнах целият. Разтреперих се. Треперенето премина от мен към мъжа в огледалото и видях как леко се тресе също като мен. Усетих го с тялото и душата си. Както казва великият Юнус27: „Аз съм в мен, вътре в себе си“, онова в огледалото не беше човек, а част от мен.
Забелязах, че от лицето и ръцете ми капе вода. И не само да не намокря фаянса, но и за да спра да треперя, протегнах ръка към окачената на стената хавлия. Притиснах я към лицето си, мека и ухаеща на виолетки. Докато памучната тъкан попиваше влагата от кожата ми, пред очите ми изплува не изоставилата ме любима, а възрастното и копие, което убих днес. Май ми идваше умът в главата. Точно тогава чух звън. Не от телефона, а от входната врата. Подскочих. При това не спираше, звънеше ли, звънеше… Настойчиво, без пауза, отеквайки безжалостно не само в апартамента, а и в черепа ми… Зави ми се свят, пред очите ми причерня. На онзи пред вратата не му пукаше, че ми се вие свят и мислите ми се объркват. Натискаше ли, натискаше звънеца. Сякаш знаеше, че съм вътре. Ужасих се. Какво да правя? Ами ако беше Суат, братът на Нюзхет? Как щях да обяснявам какви съм ги надробил в онова жилище с онзи труп? Свъсените му кестеняви вежди… Нали ни беше спипал в асансьора да се целуваме с Нюзхет… Още повече ми се зави свят… Хванах се за умивалника, за да не падна. Звънът продължаваше да кънти в главата ми. Вдигнах поглед и в отдавна изчистеното от парата огледало видях да ме гледа уверено, даже малко жестоко онзи, когото бях оставил сам преди малко. Сякаш се наслаждаваше на положението, в което бях изпаднал. Току да се разгневя, когато бежовата завеса на ваната отзад ме събуди… Дойдох на себе си… Това не беше домът на Нюзхет, а моят. Бях в собствената си баня. Звънеше се на моята врата. Изглежда, полудявах…