„Всъщност лудите не могат да полудеят повече“, каза онзи в огледалото с иронична усмивка.
Не можех повече да се занимавам с него. Звъненето не преставаше. Бързо изскочих от банята…
Отворих вратата и се сблъсках с тревожните черни очи зад очилата с тъмносини рамки на Шазие.
– Какво прави толкова време?
Усмихнах се фалшиво, опитвайки се да изтрия от физиономията си угризенията на съвестта, грижите, страховете и всички белези на обсебилата ума ми лудост.
– Бях в банята и не чух, извинявай, Шазие.
Сега забелязах купичката в ръцете и. Въпреки усилията да го скрия братовчедка ми беше забелязала някаква непривичност в поведението ми. И за да променя темата, докато тя продължаваше да ме наблюдава със съмнение, посочих купичката и попитах:
– Това какво е?
В стъклената купичка леко потрепваше бяло като покрилия града сняг малеби, нарязано на квадрати.
– Водно малеби – отговорих си сам.
В тази къща най-хубавото малеби след майка ми правеше Шазие. В тази къща ли? Да, едно време всички живеехме в прекрасната къща на дядо, на мястото на този блок. Къщата на Шевки паша… Там беше домът ни. Казвам там, защото този блок, съставен от бетон, желязо и пластмаса, наподобяващ четвъртита кутия, няма нищо общо с нашата къща. Сигурно една от най-големите грешки в живота ни беше да дадем прекрасната къща, наследство от дядо, на онзи мошеник предприемач, който отвсякъде излъчваше коварство. Не че нямахме основателни причини. Все по-трудно ставаше обслужването на старата къща. Получаваният от все повече намаляващите ни недвижими имоти наем, оскъдният приход на Шазие, принудена сама да си изкарва хляба, понеже не можа и стотинка да изкопчи от бившия си съпруг, и университетската ми заплата не стигаха за поддръжка на къщата. И защо да си кривя душата – дадените от пъргавия предприемач два обширни апартамента на двама ни с Шазие в издигнатия на мястото на дядовата къща седеметажен блок доста подобриха материалното ни положение.
– Добре ли си, Мющак? – прекъсна пътешествието ми във времето, предизвикано от снежнобялото малеби, гласът на познавачката на характери Шазие. – Изглеждаш странно.
Нито за миг не беше откъснала разтревожения поглед зад очилата с тъмносини рамки от лицето ми.
– Какво ми е странното – извърнах очи. – Нищо подобно, добре съм.
Шарещият ми в празното пространство, опитвайки се да се скрие от проницателните очи на Шазие поглед отново срещна нейния. Тогава в паметта ми безпричинно нахлу един спомен. Огромната магнолия в двора ни… Аз и Шазие под нея… Трябва да сме били около осемгодишни, може би и по-малки. Нападали в басейна листа… Бях целунал Шазие под магнолията. После много се засрамих. Дали мама не се беше досетила?
„Шазие ти е сестра… А братята и сестрите не бива…“
Дали имаше такова предупреждение, или съзнанието ми, което използваше всеки удобен случай да се самообвинява, ми играеше нова мазохистка игра? Не зная, но отлично помня как непохватно целунах устните на Шазие, а тя не се отдръпна, под магнолията, на чието място сега се намира кухнята на наемателя ми от шестия етаж. Дали и тя помнеше?
– Защо се смееш – попита братовчедка ми, без да се обижда. – Какво ти дойде наум?
Сигурно съм станал червен като домат от срам. Какво да отговоря? Ако кажа „нищо“, едва ли би приела, но пък да река „спомних си, че ти беше първото целунато от мен момиче и всъщност по-късно, през пубертета, няколко пъти насън…“. Естествено, и това не можех да кажа. На помощ се притече покойната ни баба.
– Спомних си споровете ви за това малеби. С баба имам предвид… Нали и двете се бяхте постарали да го направите…
Накрая загрижеността в черните и очи изчезна и детска усмивка плъзна по удебелените с ботокс устни с ненатрапчиво червило…
– Новогодишната нощ… Преди почти четирийсет години – измрънка повече изненадано, отколкото възхитено. – Как си спомни бе, Мющак?
Да, не беше нормално човек с временна амнезия да си спомни толкова отдавнашен случай. Забеляза разочарованието ми:
– Искам да кажа, че дори аз като участник в случилото се… – опита да се съвземе и плъзна поглед към краката ми. – Мющак, нямаш чорапи. Не ти ли е студено?
Нали казах, че от Шазие нищо не убягваше.
– Няма нищо, добре ми е. Докато ти звънеше, аз събувах мокрите чорапи. Преди малко се прибрах… Помислих, че ще ми дойде добре една разходка в снега. Обувките ми пуснаха.
– Сега ми стана ясно. А аз се чудех къде ли се запиля този човек. Тази вечер два пъти слизам до вас… Това е третият… Ако и сега не те бях намерила, щях да вляза с резервния ключ.