– В Истанбул ли си? Кога дойдохте?
– Нека те коригирам, миличък, не сме дошли, а дойдох. Тоест сама съм…
– А съпругът ти?
Още недовършил, забелязах грешката си, откъде знаех, че е омъжена, показах, че, макар и отдалеч, се интересувам от нея. Но тя не се впечатли, приемаше като нещо напълно естествено да се интересувам от живота и.
– Джери ли? Това приключи, скъпи… Разделихме се… – гласът и не прозвуча развълнувано. – Не потръгна. Не се справихме…
Кой знае защо се почувствах близък с Джери, когото никога не бях виждал; трогателна симпатия между двама изоставени.
– Съжалявам.
Отговори откровено както винаги:
– Не съжалявай, миличък. Този брак беше грешка. Разликата в културите имала значение… Толкова години живяхме заедно, а горкичкият дори не се научи да пие ракия. Както и да е… А ти? Не се ли ожени?
За пръв път от вдигането на телефона нещо трепна в мен; незнайно откъде появила се вълничка в мъртво море… Но не можех да позволя на тази злощастна тръпка да ме завладее.
– Не се ожених… – отсякох. – Не пожелах…
– И сигурно добре си направил… – веднага отговори тя. – Бракът не е за хора като нас… – дали ми се стори, или гласът и наистина потрепери? – Както и да е… Какво ще правиш тази вечер?
Ха де, това пък откъде изскочи? Да не би да искаше да се срещнем още тази вечер? Една по-силна от предишната вълна се разплиска в мен… Лека тръпка някъде дълбоко… Но нямах намерение да се предавам.
– Защо питаш? – подхванах.
Веднага изплю камъчето:
– Ела у нас… Искам да поговорим. Много е важно…
Ето такава си беше Нюзхет. Важни бяха само нейните искания и чувства… Години няма да ме потърсиш, да се поинтересуваш и после хоп! – щом ти скимне, вдигаш телефона и викаш ела вкъщи довечера. Каква наглост само! Трябваше да откажа на момента. Да разбере, че не съм послушното кученце, което ще се втурне, щом го повика. И аз си имам гордост, чест и достойнство. Дошло е време да и покажа, че не може повече да се държи така. Дошло, че и отминало даже. Но всъщност бездруго ленивият ми език съвсем се сковаваше, станеше ли дума за Нюзхет. И не само езикът, но и умът ми! Вече беше започнал да си вади безсмислени заключения от тази неочаквана покана и да трупа лъжливи надежди.
Какво ли означаваше тази покана вкъщи тъкмо като говорехме за бракове? Какво имаше предвид тази жена? Да не намекваше, че можем да започнем отначало? Може би щеше да се извини за постъпката си? Да каже, че след всичко преживяно истинската любов е само помежду ни, да помоли за още един шанс… Възможно ли беше?
Всъщност не биваше да се подлъгвам по тези лековерни мисли. И то въпреки нарастващото ми вълнение… Здравият разум, който казваше: „Стига глупости, нали това е онази, която те заряза преди години? Как можеш да и вярваш? Каквото и да каже, веднага трябва да откажеш“, все още стоеше на барикадата. Но дори да стигаше само една дума на отрицание, тя не можеше да се отрони от устата ми.
– Ще приготвя любимата ти лазаня – нерешителността ми я беше направила по-настойчива. – С нея ще отворим ароматно вино както преди…
Както преди… Настръхвайки, си спомних как се любехме следобедите в слънчевия ми кабинет в дома на „Шевки паша“. Усетих в устата си устните и с дъх на мента, лекия и дъх, тихия шепот… Гласът и още отсега беше загубил металическия си тембър, беше станал гальовен, почти мъркащ. Вече нямаше скрито-покрито, явно флиртуваше с мен. И въпреки съпротивата на логиката поведението и срещаше ответност. Колкото и да се противеше здравият разум, вълните, които прииждаха в душата ми, вече теглеха волята ми към нея. Ами като заповяда царят, робът може ли да се противопостави?
– На същото място ли живееш? – попитах, за да не кажа „идвам веднага“. Като че ли това залъгване щеше да промени факта, че щом мръдне пръст, веднага се затичвам към нея. Не, вече се налагаше да забравя гордостта. Човек не може да избяга от себе си. Какво да правя, като съм си такъв. Вероятно липсата на вълнение, когато чух гласа и, е някакъв друг индикатор за стреса. Истината беше налице; станеше ли дума за Нюзхет, се превръщах в нерешителна, безволева, беззащитна и нещастна твар. Тогава какъв смисъл имаше да упорствам и да си причинявам страдание? Чудно, като си помислих това, ми поолекна. Естествено, такъв съм си. Трябваше да си простя и да разбера, да се помиря със себе си. Без повече преструвки попитах отново:
– В сградата на улица „Ханъмефенди“ ли?
– Да, блокът „Сахтиян“4… Всъщност не съм много спокойна тук… Сезгин иска да продаде жилището.
Сред мъглата изплува приятното лице на къдрокос момък.
– Онова синеокото момче ли?
– Да, но вече не е така сладък… Сезгин стана алчен… – гласът и беше уморен и отегчен. – Всеки ден спорим… Разбираш, че положението е сложно. Както и да е, като дойдеш, ще поговорим… Хайде, не закъснявай… А имам и изненада за теб.