Протегнах ръка към паничката с малебито:
– Извинявай. Уморила си се, не трябваше да си правиш труда.
Подаде ми паничката и ако не бяха онези думи, които отново разбъркаха ума ми, щях да благодаря и да я отпратя, после да се затворя в апартамента насаме с огромните си проблеми и да продължа да се самоизяждам.
– Не позвъних само заради малебито… Търсил си ме следобед.
Следобед? Че аз не съм търсил никого… Или… Когато имах временна амнезия ли?
– Някъде около четири пъти…
Може би съм избрал номера и, когато съм решил да убия Нюзхет с надеждата да ми попречи… Значи, в такива моменти не изгубвам напълно разсъдъка си. Но явно не съм се свързал.
– Имах пациенти и бях изключила звука на телефона. Видях, че си ме търсил, като се прибрах у дома… Ти не звъниш толкова често. Живеем в един блок, но само няколко пъти си позвънил на вратата ми… Както и да е, зачудих се. Да не се е случило нещо?
То какво ли не се случи; убих човек в момент на временна загуба на памет. Причината за тези моменти, Нюзхет. Или по-скоро онова, на което приличаше след двайсет и една години.
– Мющак! Мющак, добре ли си?
Стреснах се и дойдох на себе си…
– Добре съм, добре… Нищо ми няма. Така става, като се влезе от студено на топло… Малко се обърках… Не съм забелязал, че съм те търсил. Вероятно, без да искам, съм натиснал бутона с името ти.
Но още докато изричах това, осъзнах огромната си грешка: когато утре Шазие научи за смъртта на Нюзхет, веднага ще направи връзката. А дали? Тя беше зает човек, с това ли би се занимавала? Но за същата тази заета жена аз бях единственият в света, от когото се интересуваше след черната си сиамка. Не, да не съм несправедлив, братовчедка ми се интересуваше от мен повече, отколкото от онова малко писенце Клеопатра. Шазие не можеше да загърби проблем, в който бях забъркан. Не можеше, но какво щях да и кажа?
– Отново ли загуба на паметта?
Ето, направо в целта. Не, засега нищо не разбира, само се съмнява, но ще разбере. Какво да правя, дали да не и разкажа всичко? „Шазие, мила, всъщност исках да говоря с теб. Знаеш ли, следобед извърших престъпление.“ Ще иде право в полицията. А дали? Опитах се да разгадая мисълта и зад погледа. Напразно, в очите и с цвят на черно грозде разчитах единствено дълбока тревога. Може би нямаше да иде в полицията. Може би онази първа целувка под магнолията… А може би тя е чакала мен така, както аз Нюзхет… Я стига глупости, откъде пък изскочи това сравнение? Тя ти е сестра… Ако не отиде в полицията, ще те пази…
– Мющак, защо не ми отговаряш? Нищо лошо не се е случило следобед, нали?
Престанах с догадките и съсредоточих цялото си внимание върху милата ми психотерапевтка, която се опитваше да реши загадката.
– Не – отговорих и храбро я погледнах. Уверено повторих: – Не, нали ти казах. Набрал съм те, без да искам.
Не ми повярва, определено не, обаче не настоя повече.
– Добре тогава – но тонът и явно показваше, че вижда нещо гнило в тази работа. – Хайде, влизай вътре, че ще измръзнеш без чорапи.
Без чорапи… Състраданието не я напускаше. „Много мило момиче е Шазие, жалко, че нямам дъщеря като нея“, казваше мама. Сърце не ми даваше така да отпратя от прага милата си братовчедка. И вече не защото исках да разбера какво мисли, а защото знаех, че в този потънал в сняг град, в този безчувствен свят, в този отдавна изгубил смисъла си живот Шазие е единствената жена, която я е грижа за мен.
– Влез де – опитах се да бъда любезен. – Ще направя чай…
През погледа и премина искра на честолюбие; хладен повей, който усетих в душата си като хилав отблясък на снега по улицата…
– Нали съм ти казвала, Мющак. Не прави нищо насила… Колко време вече стърча на прага, веднъж не ме покани вътре. Не кани никого само от учтивост. Не причинявай това нито на себе си, нито на другия.
9
„Указът на Завоевателя за братоубийство“
Шазие беше напълно права; бях се специализирал в лошо отношение към себе си. Не от глупост – мисля, че ми доставяше удоволствие. Не намирам друго обяснение защо човек би изтезавал сам себе си? Явно ми харесваше. Що се отнася до измъчване на другите, не бих го постигнал, дори много да се стараех. Разбира се, ако не се брои случилото се тази вечер в блока „Сахтиян“. Ето че пак се върнахме на изходна позиция… Отново здравей, Нюзхет, докато донесеното от Шазие водно малеби потрепва в ръцете ми… Здравей, призрако… Здравей, поредица от проклятия…
Че как иначе? Да убиеш не е като да обидиш като одеве братовчедка си. От това не можеш да се измъкнеш с извинение. Убит е човек. Жена, в която преди години си бил лудо влюбен. Преди години ли? Жена, чието обаждане този следобед ти предизвика временна амнезия. Султанката на душата и сърцето ти… Но това не беше Нюзхет… Пак се започна…