Бързо напуснах антрето, за да се отърва не само от тези натрапчиви мисли, но и от себе си. Загърбвайки нахлулите спомени и шепота на превърналата се вече наистина в привидение Нюзхет отидох в кухнята и прибрах малебито в хладилника. Леката миризма на храна разбунтува стомаха ми и леко ми се повдигна. Вероятно от глад… От обяд не бях сложил залък в устата си, но не мислех, че мога да го направя.
„Пийни поне чаша мляко“ – прошепна някакъв глас.
Кой беше? Мама? Нюзхет? Шазие? Бързо се обърнах. В грижливо подредената от стрина Кадифе спретната кухня нямаше друг освен мен. Затворих вратата на хладилника, отидох в спалнята и обух дебели вълнени чорапи. Само да не ме хване вечният цистит… Като че пикаех стъкълца… Като в студената стая за разпити в полицията, може би с бой и изтезания…
„Защо не си признаваш? Братовчедка ти го каза, убил си я…“
Не исках да мисля за това, ама как да заповядам на разстроения си мозък. Напълно излязлото ми извън контрол съзнание непрекъснато раждаше все по-ужасни мисли. А може би положението не беше толкова отчайващо… Може би щях да избегна наказателната отговорност, понеже съм убил по време на амнезия…
„Казвам го не защото е син на леля ми, господин съдия, Мющак е имал временна загуба на паметта. И тъй като не е съзнавал какво върши…“
Така си е, не съм убил някого, планирайки го спокойно и хладнокръвно. Не съм съзнавал какво правя… Дори съдията щеше да повярва в това! Но Шазие не е надежден свидетел, тъй като ми е роднина… А ако не аз бях убил Нюзхет? Ако изхвърленото в морето оръдие на престъплението беше ножът, подарен на Нюзхет от мен? Ако си го беше донесла от Америка или си беше стоял все тук? Тогава моят трябва да е в кабинета… Втурнах се обнадежден. Запалих лампата и отидох до бюрото. Не, нямаше го… Нямаше го и туй то… Напразно се самозалъгвах, аз бях убил Нюзхет. Със същия онзи проклет нож за писма, който винаги си е стоял тук, пред очите ми… Пак ми се зави свят. Хванах се за бюрото. Поех дълбоко дъх… Трябваше да приема действителността, аз я бях убил… Но по време, когато умът ми не е бил на мястото си, когато душата ми е била в плен на тъмата…
Тогава какво толкова му мислех и какво правех? Ясно беше какво трябва да се прави, не да се мисли. Бях отговорен за убийството на изоставилата ме жена. Не става дума за това, а за времето преди деянието, когато умът ми си беше в ред… Спокойните мигове преди звъна на телефона… Ама че спокойствие… Спотаеното очакване на самотника, намиращ смисъл на живота в нечия друга болка… Очакване на какво, защо, с каква цел? Не е ясно… Добре, да се върнем при това спотаено очакване… Четях книга, седнал тук.
Настаних се в креслото и прегледах всичко по бюрото. Компютър, пред него прозрачна, покрита с тънко фолио клавиатура. Познаващата педантизма ми стрина Кадифе беше открила начин за почистване на клавишите, събиращи целия прах в стаята… Вдясно от клавиатурата малка вехта книга, издание на „Варлък“:„Кройцеровата соната“на Толстой. Когато иззвъня телефонът, я бях оставил отворена със страниците надолу върху бюрото. Явно не бях я пипал след кризата. Взех я и погледнах отворената страница. Сложих си очилата за четене и се зачетох в думите, приличащи на тъмни петна върху пожълтялата хартия.
„Тогава, без да изпускам камата, стиснах шията и с лявата ръка и повличайки я по гръб, започнах да я душа. Шията и беше толкова корава! Опитваше се да се освободи, сграбчила ръката ми с двете си ръце. А аз, сякаш очаквал това, забих камата с все сили в лявата и гръд, под ребрата…“
Когато Нюзхет е позвънила, съм четял точно момента на убийството… Ето ти още едно доказателство за вината ми. Вероятно тази сцена се е запечатала в подсъзнанието ми. И без да губя време, съм се отправил към блока „Сахтиян“ със сцената в ума си… Изведнъж ми хрумна… Тази книга също можеше да бъде улика. Ако полицията дойдеше тук… Но защо да идва? Ами защото аз последен съм говорил с жертвата. Един момент, не бях последният… Спомни си какво рече професор Тахир. Нюзхет му се обадила следобед и казала: „Имам изненада за вас, и Мющак ще дойде.“ Тоест не съм последният, който е говорил с нея преди смъртта и. Със сигурност зная, че след мен е телефонирала на професор Тахир. Но полицаите пак щяха да искат да разговарят с мен. Не разговор, разпит се нарича това.
„Жертвата ви е поканила на вечеря. Защо не сте отишли?“
Разтревожих се, сякаш разпитващият ме полицай беше в стаята, грабнах„Кройцеровата соната“и я пъхнах между„Война и мир“и„Анна Каренина“на третия рафт на ореховата библиотека върху дясната стена с най-известните романи на Толстой. Направих го много внимателно. Този малък шедьовър се губеше сред обемистите романи и почти не беше възможно да се забележи. Върнах се на бюрото, взех бележника си, сложен напряко върху великолепната книга на Халил Инанджък, стояща върху купчината книги от лявата страна на писалището,„Класическата епоха в Османската империя“, която често преглеждах преди лекции, и отново седнах в креслото. Разлистих страниците му. Записани по-рано срещи, бележки, списъци за покупки… Стигнах до последната страница: нито бележка, нито чертичка… Нямаше дори черна точка. Не, все още нямах никаква информация за онези часове на мрак… В такъв случай трябваше да започна с минутите преди и след загубата на памет. Взех химикалка от моливника вдясно от компютъра и започнах да пиша в бележника.