„Какво правехте точно преди началото на прословутата ви амнезия?“
Логично, правилно беше да се започне с този въпрос. Добре, отговарям, говорех с Нюзхет по телефона. Приех поканата и за вечеря. Но въпреки това продължих да размишлявам по нея.
„Какво размишлявахте по поканата?“
Защо така внезапно се беше обадила старата ми любов, която толкова години не се сети за мен, защо ме покани вечерта на същия ден, какво се криеше зад това бързане, зад тази внезапност…
„А разбрахте ли?“
Тогава мислех, че съм разбрал. Защо да лъжа, в момента бях толкова обнадежден. Значи, след години Нюзхет беше проумяла, че ме обича. Значи, закъснялото ни с толкова години щастие… Но не било тъй…
„Откъде знаете, че не е било?“
Защото беше поканила на вечеря и професор Тахир. Поточно важният гостенин е бил той, аз съм бил прибавен по-късно в списъка. Обидно, но истина. А аз глупакът реших, че старата ми любов не е устояла и се връща при мен. Така че целта на поканата, лазанята и виното не е била връщане към старите хубави дни.
„А каква е била?“
Не зная, може би да се покаже мила към професор Тахир… Може да и е хрумнала нова идея. Важна теза, с която да изуми света. Среща на психологията с историята. Някакъв психологическо-исторически проект… За един султан. Не, това не е достатъчно ориенталско. Психологически профил на един османски султан… А защо не? Нали Фройд е разработил теза за отцеубийството въз основа на Достоевски?
„Сиреч жертвата е подготвяла теза по султан Мехмед Завоевателя и отцеубийството?“
Не мисля, че много би се задълбочила в проблема с отцеубийството. Що се отнася до последната воля на Мурад II… След като наредил да бъде погребан в Бурса до любимия си син Алаедин Али, разпоредил: „Който и от рода и синовете ми да умре след мен, да не го полагат до мен…“, като това, дори да показва в известна степен чувствата му към останалия тогава единствен син, би било пресилено, изхождайки от този документ да се твърди, че необичаният от баща си Мехмед II е искал или наредил убийството му. Колкото и ужасно да е усещането, че баща ти не те обича, спокойно мога да твърдя като изпитал това усещане, че болката, постепенно прерастваща в гняв, трудно би подтикнала човек към убийство. Всъщност не мисля, че и Нюзхет би обърнала внимание на такива слухове, защото – както и професор Тахир – изграждаше тезите си въз основа на действителни документи. Не, не е имала намерение да доказва, че Завоевателя е отцеубиец, вероятно е съставяла психологическия профил на един от най-необикновените в историята владетели. За да осъществи грандиозния си проект, е искала да получи подкрепата на все още влиятелния в международните научни среди професор Тахир.
„А тя споделила ли е проекта си с него?“
Не зная, не ми е говорил за това. Всъщност нямаше и удобен момент. Говорихме по телефона… Но мога да разбера дали е споделила.
„Естествено, ако такъв проект съществува?“
Би трябвало… Нюзхет не прави нищо безпричинно. Е, това го разбрах доста по-късно. Но вече съм сигурен. Може би има причина и за връзката ис мен. Поради великолепната си по онова време памет бях най-желаният асистент на професор Тахир. Може би Нюзхет е възнамерявала да се сближи с него чрез мен. Я, за това изобщо не бях се сетил досега…
„Да не би да клеветите жертвата, понеже ви е изоставила?“ Да, не бива да приказвам такива неща – ако бих бил подложен на разпит, бих се издал. Ето как трябва да отговоря: Нюзхет беше много умна. Ако е имало такъв проект, сигурно е искала да въвлече в него и Тахир Хакъ, поради което го е поканила на вечеря.
„Ако целта е бил професор Тахир, защо е поканила и вас?“ Ето това не знаех със сигурност. Може да е искала да чуе и моето мнение. Вашият покорен слуга също е разработвал дълги години султан Мехмед Завоевателя. Едно време дори ме смятаха за специалист в тази област; и понеже фактите не са се променили много, вероятно все още ме смятат. Ако амбициозната ми бивша любима е решила да се концентрира върху Завоевателя, вероятно е чувствала нужда и от мен.
„Но не е споменала това по телефона…“
Не го спомена, дори не намекна… Единствено разработката по „Указа на Завоевателя за братоубийство“… Момент, момент… Ето това е… „Указът за братоубийство“… Какво пишеше там? „На който и от чедата ми да остане султанството, да убие братята си в името на имперския ред“; повечето богослови го допускат като възможно.
Така де… Владетел, казващ, че можеш да убиеш брат си заради реда в отечеството и благото на държавата. Султан, който не се е посвенил да изпише на хартия възгледи, които трудно биха се възприели… Всъщност нали много преди него праотецът му Баязид Светкавицата, току-що приключил бързо като името си войната в Косово, заповядал убийството на брат си Якуб Челеби, и то преди да е изстинал трупът на баща им? А дали дядото на Завоевателя, Мехмед I, не е бил принуден да води кървава война срещу братята си, за да възстанови реда? Нали и баща му Мурад II е заловил чрез дворцова интрига собствения си брат Мустафа Челеби и го е предал на палача, за да не се разцепи държавата? Не биваше ли да се приеме като нормално братоубийството, вместо да се излага на опасност великата империя? Указът на Завоевателя сочи жертвата и узаконява вече съществуваща практика. Отгоре на всичко предишните султани, например Баязид Светкавицата, след като се разправил с брат си Якуб Челеби, се престорил, че нищо не знае и обвинил везирите, предпочитайки дипломацията, та с оглед личността на султан Мехмед Завоевателя… Да, това беше ключът; личността на Завоевателя…