Да, но информацията и коментарите не бяха нещо ново, дори и недобре познаващите османската история го знаеха. Какво повече би могла да изрови Нюзхет? Доколкото схващам, би тълкувала наличните документи по друг начин, през различна призма. Какво повече? Нали това беше модно в наши дни? Да бъдеш различен… Да дадеш съвсем различна историческа оценка, ползвайки същите източници и същите документи. Ще речеш, загубена кауза. Ама не е. Постмодерната епоха… Постколониалният период… История на историята, разказ на разказа, коментар на коментара… Дали предавахме миналото или нашите представи за него? Дали историята беше действителността в миналото? Или писания на учени, тълкуващи миналата действителност? Кое от всички? И как, когато този спор дори е исторически, да наречем новия проект на бившата ми изгора загубена кауза? И то когато години наред пред спорните въпроси една след друга широко се отварят врати: историята от крале ли се пише или от масите? От случайности или закономерности е съставена? Да нищиш тези два парливи въпроса, изхождайки от личността на султан Мехмед Завоевателя… Браво, Нюзхет, много умно…
Да, сега съм сигурен какво е разработвала Нюзхет: психологическия профил на султана, издал „Указ за братоубийство“… Този указ е прекрасен ключ към обяснението на сложната личност на една от най-значимите фигури в историята. Щом Фройд може да анализира „Достоевски и отцеубийството“, то и Нюзхет би могла да анализира Завоевателя и братоубийството. Да, fratricide, сиреч братоубийството… Освен това, ако заповедта за убийство на баща му Мурад II е само мълва, то нареждането за удушаване на малкия му брат Ахмед Челеби е упоменато съвсем категорично в историческите хроники за периода. Знае се дори и името на удушвача: Али бей Евреносоглу. Но историкът не бива да е пристрастен. Всички тези убийства са естествен резултат от социално-икономически, политически, военни и международни събития…
Браво, ето го и липсващото звено. Ясно защо забравилата ме от години бивша любима изведнъж се появи и веднага ме покани на вечеря. А пък аз, влюбеният глупак, на какво се надявах… Развела се със съпруга си. Да, може би и заради това да съм я убил. След като съм влязъл в блока „Сахтиян“, след като Нюзхет ме е поканила в апартамента и може би почерпила с чай… Чай ли? Ако е имало чай, щеше да има и чаши. Олеле, и пръстови отпечатъци… Не проверих кухнята, ами ако там съм оставил улики… Ами като не мога да си спомня какво съм правил през тъмните часове при загуба на паметта? Ако съм влизал в кабинета, там пък изобщо не погледнах… Не, защо бих влязъл в кухнята и кабинета? Не бих се разхождал така спокойно из апартамент, където влизам след толкова години… Не, тези съмнения са безпочвени… Сигурно дори и чай не съм пил. Казал съм: „Не, благодаря, няма нужда.“ При първа среща след толкова години би трябвало да има някакво привличане, някакво вълнение… Но в Нюзхет го нямаше. Тя отдавна е престанала да ме обича. За нея бях единствено учен, от чиито познания би могла да се възползва. Вероятно с присъщия си апломб и прибързаност е започнала да ми разказва за новия си проект. И навярно погрешно е разбрала изписаната на лицето ми огромна изненада и разочарование. Може би дори е казала: „Би било добре за теб. Ако в разработката бъде споменато името ти, международната научна общественост ще те забележи.“
Не, не го е казала, за да ме убеждава, а искрено. И точно тогава съм превъртял… Щом съм чул жената, на която съм отдал живота си, да казва, сякаш ме подкупва: „името ти да се спомене в проекта“, съм грабнал стоящия върху масичката… Или онзи, пъхнат в джоба ми…
Звъни нещо… Шазие? Не, не е на вратата, а старомодният телефон… Като си спомня какво не ми мина през ум от първото позвъняване досега, може би не биваше да вдигам, но трябваше да го направя. Може да бяха открили трупа на Нюзхет. Не можех да избягам, трябваше да се подготвя за предстоящото. С трепереща ръка вдигнах черната слушалка…