– Ало?
– Ало, Мющак!
Като чух гласа на Тахир Хакъ, кръвта ми се смръзна.
– Да, професоре, заповядайте…
– Какво стана, имаш ли вест от Нюзхет? Звъня ли, звъня, не вдига телефона. Да не и се е случило нещо?
Силният му глас беше тревожен. Да, започваше се. Първо той ще се поинтересува, после другите и накрая полицията ще открие трупа… Нямаше смисъл от предположения, най-добре да се правя на оптимист.
– Не, разбира се, какво да и се случи… – опитах се да го успокоя. – Когато се чухме следобед, звучеше прекрасно… Може да се е повредил телефонът или батерията да е изтощена… Знам ли, може да е забравила да включи звука.
– Да де, но ме чакаше на вечеря, нямаше ли да се обади, като не отидох – умът му беше блестящ и логиката – желязна, въпреки възрастта. – Хайде, мобилният се е скапал, ами домашният? И на него не отговаря. Не, Мющак, има нещо гнило… Да не е болна или… Когато говорихме преди два месеца, спомена за проблем със сърдечните клапи. Развела се и с мъжа си, да пази Господ от сърдечна криза или нещо подобно…
– Вие пък все мислите най-лошото – гласът ми излезе доста силен. Намалих го малко. – Може би не е успяла да се свърже с вас… Знам ли, да не е загубила номера ви. А и да се е случило нещо, в същия апартамент живее племенникът и. Ще потърси помощ от него.
Не, професорът нямаше намерение да се успокои.
– Естествено, ако има сили за това… Ти не знаеш какъв ужас е сърдечната криза… Човек няма сили и пръст да помръдне…
Хладнокръвно продължих с ролята на непукист, която можеше да се опъне и на изпечените убийци.
– Според мен напразно се тревожите, професоре… Ще видите, че утре сутрин ще ви се обади… А може би още тая вечер…
Думите ми изобщо не го убедиха.
– И ти си далеч – каза и най-сетне изплю камъчето. Умираше си да командва другите. – Поне да живееше от същата страна…
Но никога не говореше направо: дали от възпитание или хитрост? Искам да отидеш, но… Нека не ми се сърди Тахир Хакъ, ама тая вечер не мога повече да отида в оня апартамент и да гледам трупа на убитата от мен жена. Не, тази вечер повече никой не можеше да ме измъкне от вкъщи.
– Да живеех – престорих се, че го подкрепям. – Да живеех, но там вилнее такава буря, че сигурно и корабчетата не пътуват. Но пак ви казвам, напразно се тревожите…
Като загуби надежда в мен, замълча за известно време, търсейки друго решение.
– Тогава ще потърся нашия Четин… Дай Боже, да го намеря. Щеше да участва в някакъв семинар тази вечер на „Таксим“29. В библиотеката „Ататюрк“… Ако не се е прибрал още, да се отбие у Нюзхет след събранието… Той обаче хич не я харесваше… Оня ден много се сдърпаха заради Завоевателя… Както и да е, едва ли би ми отказал… Може пък така да се сдобрят…
Четин беше умен младеж, който завършваше асистентския си период. Не разбрах защо не харесва Нюзхет, но все пак се познаваха. Това означаваше, че любимата ми често идваше в Истанбул. Многократно е идвала и дори е намерила време да спори с новия асистент на преподавателя ни, но не беше ме потърсила нито веднъж. Чак докато не и потрябвах… Потрябвах… Да, може би професорът знаеше с какво се занимава.
– Всъщност, професоре, защо ни беше поканила Нюзхет тази вечер?
Отговорът дойде след кратко мълчание, ако можеше да се нарече отговор…
– Не ти ли каза?
Изпитваше ме този възрастен историк, хитър като умелите османски везири.
– Не, само ме покани на вечеря.
Отново мълчание, малко по-дълго от предишното…
– Толкова сте близки, не ти ли разказа?
Толкова близки? Май си мислеше, че още се виждаме с Нюзхет. Не го опровергах.
– Нищичко не каза… За какво става въпрос?
– Не зная – отговори прибързано, – значи, не е било нещо лично… Само ни е канела на вечеря.
Никакво обяснение повече. Но и това стигаше. Не се заблуждавах, Нюзхет работеше по някакъв проект и професор Тахир беше в екипа и. Най-малкото знаеше за проекта. Може да беше нещо зловещо и затова не искаше да говори.
– Сигурно е така – постарах се да не любопитствам. – Следващия път аз ще ви поканя, стига да се оправи времето…
– Дай Боже, Нюзхет да е добре…
– Добре е, добре е, не се тревожете, професоре.
Затворих телефона и се успокоих. Както се успокоява човек, когато, уморен от криене, сподели с някого тайната си, нещо подобно… Да, накрая трупът ще бъде открит, ще започне дознание, полицията ще ме разпитва и аз ще лъжа точно както днес направих с Шазие и професор Тахир. И ако всичко е наред, тоест ако не съм оставил следи в онзи апартамент през тези тъмни часове, влизайки в кухнята или кабинета, случаят щеше да бъде приключен… Но тревогата, която съзрях в очите на майка ми, следящи ме от портрета в сребърна рамка на стената, подсказваше, че събитията няма да се развият според очакванията ми.