Подиграваше ли се, или наистина желаеше да научи – не ми стана ясно. Макар и блясъкът в светлите му очи да не ми се виждаше искрен, трябваше да потвърдя:
– Така е… Тези две фамилии векове наред са си съперничели. За да бъдат разбрани османците, трябва да се познава историята на Хабсбургите. И обратното… Каприз на съдбата ли да го наречем, историческа логика ли, но краят им е един и същ…
В края на Първата световна война и двете фамилии по печален начин се оттеглят от цивилизацията.
Леко кимна, сякаш показваше уважение към логиката на великата наука, наречена история.
– Но принцът ви е нямал и представа от това – каза, оставяйки пурата си на пепелника. – И той като всички момчета е имал противоречиви чувства към баща си. Може би единствената му действителна цел е била да стане султан. Тоест да завоюва силната играчка на баща си. Това е по-сложно от онова невинно желание на момчетата да отвоюват майка си…
По устните му се изписа крива усмивка.
– Не зная дали сте на същото мнение, но властта е по-опасна от жените. Естествено, младият ви принц е бил наясно с риска… Няма лошо в стремежа му към бащиното място. Защото така е бил възпитаван – да стане султан – въздъхна притеснено, сякаш се поставяше на мястото на младия Мехмед. – Обаче неговият страх не е като нашите… Това не е само страхът от скопяване, а от овладяването на Великата държава… Но преди да стигнем дотам, трябва да анализираме проблема със скопяването. По-скоро с обрязването… Обрязването на момчетата не е само религиозна или здравословна операция, същевременно е и един вид отказ от майката. Не ме гледайте така подозрително… Това е истинска церемония… Внушителен ритуал… Спомнете си тържествата по обрязването на синовете на Мурад II… Празненствата в Одрин за Мехмед II и брат му Алаедин Али… Мехмед е още на седем години… Празненството за обрязване… Колко неестествено… Една част от органа ви…
Възрастният мъж се усмихна игриво като малко момче.
– Аз дори не си спомням това… – облегна се спокойно. – При нас, евреите, това се прави колкото е възможно по-рано. Осем дни след раждането на момчето… По възможност в синагога…
Евреин ли беше? Стана сериозен, сякаш разбрал, че се питам за етническите му корени и религията. Засрамен се отдръпнах в стола.
– Не се бойте, тук можете да изкажете всякакви предположения – и отново се протегна към пурата. – Включително за юдейството. На младини много се натъквах на тези обреди…
Кой ли е този досаден човек, помислих си, а той промърмори, преди да си отговоря:
– Изненадващото е, че по-късно ме обвиниха в сътрудничество с враговете на евреите…
Накрая намести пурата между устните си и дръпна дълбоко. И докато сребристият дим изпълваше стаята, отново ме погледна с оня искрен, сякаш успокоен вече поглед.
– А вие? Не се безпокойте, просто любопитствам. Та кога ви обрязаха?
Що за безсмислен въпрос? Започвах да се ядосвам. Идеше ми да река какво те засяга, но не можах. Сетих се за Шазие… Ако тя ме беше пратила тук, явно бях на психосеанс. Нямаше смисъл да усложнявам положението си още повече, държейки се грубо. Браво, Мющак, бъди възпитан както винаги… Пък може би тези въпроси бяха нужни…
– Нужни са – рече и леко отмести ръката с пурата. – Вярвайте, че са ми много нужни.
За да не покажа нетърпението си, се усмихнах възможно най-разбиращо.
– Жалко, но аз бях обрязан късно. На седем години като Мехмед II…
– Странно съвпадение – рече, дърпайки дълбоко от пурата. Продължаваше да ме наблюдава заинтригувано като археолог древни находки със сините си или зелени очи, така и не разбрах. – Действително странно… А спомняте ли си дали майка ви плака? Имам предвид в деня на обрязването…
Неволно свъсих вежди. Вече едва удържах напиращия гняв, повишаващ тона ми.
– Не си спомням… Защо?
Резкият ми въпрос не му направи впечатление, опитваше се да разчете като съвършен перископ всяко движение и всяка мимика по лицето ми.
– Просто питам… Нищо, да се върнем на въпроса, на историята… Аз оприличавам вашия султан Мехмед Завоевателя на принц Хамлет…