Речта на знаменития психоаналитик вече ставаше непоносима.
– Не разбирам какво целите – прекъснах го безцеремонно.
– Ако искате да кажете, че принц Мехмед е убил батко си Алаедин Али и баща си Мурад, за да вземе властта…
– Не, не – продължи все така любезно, размахвайки ръце.
– Откъде ви хрумна това. Всъщност темата на разговора не е принц Мехмед… Не той ме интересува…
– Ама отцеубийството…
– А, онази статия ли? Разработката на Достоевски… Трудна, дори невъзможна е такава разработка за великия ви владетел… Признавам, че е изключително интересна личност, но психоанализата е като историята. За да се направи коментар, са нужни документи и информация. Колко жалко, че няма много материали за владетеля ви с орлов нос. А горкият Достоевски ни е оставил предостатъчно текстове, за да разчепкаме личността му… Махнете романите, всичко, излязло под перото му, е тема на отделна психоанализа…
– Тогава защо говорите за Завоевателя?
Преди да ми отговори, се наведе напред и загаси в пепелника остатъка от пурата.
– За вас…
Погледна ме настойчиво.
– За мен ли?
В очите му вече нямаше никакъв блясък.
– Да, за вас… За да ви разбера… Защо толкова се интересувате от Завоевателя? Защо той толкова изпълва подсъзнанието ви? Откъде тази пристрастност? Има ли тя връзка с болестта ви?
Лицето на дошлия отпреди седемдесет и повече години психоаналитик беше толкова безизразно и безучастно, че се разтревожих за него.
– Болестта ми… Дисоциативна фуга ли?
Закашля се силно…
– Дисоциативната фуга… Имате предвид началото, първата диагноза… Тя вече е минало… Имате по-сериозен проблем…
Имате проблем… Не можеше ли да говори по-ясно? Гневът ми към този луд лекар нарастваше все повече и повече. Смачканата преди малко в пепелника пура смърдеше отвратително. Идеше ми да му река, а теб какво те засяга моят проблем… Да го предупредя незабавно да се откаже от тия вонящи пури, защото неминуемо ще получи рак на гърлото, но онова, което от детството още ме караше да бъда любезен, каквото и да е то, отново върза езика ми.
– И какъв е този проблем – задоволих се да попитам.
– Параноична шизофрения… – каза го толкова спокойно, сякаш ми съобщаваше, че имам хрема. – Параноична шизофрения. Тя няма нищо общо с дисоциативната фуга или временната амнезия. Но при вас се наблюдават едновременно и двете… Винаги съм откровен с пациентите си. Това е много полезно при психотерапията. Жалко, но вие, господин Мющак, сте параноичен шизофреник…
Веднага преминах към самоотбрана, сякаш бях сторил нещо лошо.
– Не, лъжете се, не съм нищо подобно. За грешките си не обвинявам другите, а предимно себе си… Докато параноичните шизофреници…
Леко се усмихна.
– Значи, разбирате и от психология – и замълча. – Тогава защо убихте Нюзхет? Щом вините себе си, защо отнехте нейния живот?
Вече говореше напълно сериозно, почти обвинително.
– И освен че и отнехте живота, убихте и единствената си цел в живота. Унищожихте единственото, което ви свързваше с живота, болезнената си страст, неизлечимата си любов. Така премахнахте не само Нюзхет, а и едничкия смисъл в живота си.
– Не е вярно – викнах. – Не е вярно, не я убих аз. Когато я намерих, отдавна беше мъртва!
Изобщо не наруши спокойствието си.
– Да не мислите, че друг я е убил?
Не можах да потвърдя, да му се не види и честността, и бащините думи, проникнали чак до мозъка на костите ми: „Хората, които не плащат за грешките си, са основните виновници за бедите в обществото.“
– Хубаво – рече лудият доктор, забелязал мълчанието ми… – Може и да сте прав… Може да сте я убил не вие, а онзи в огледалото… Онзи, агресивният…
Изпаднах в ужас при мисълта, че знае всичко за мен. Усещах как расте гневът в мен, как обзема цялото ми същество. Всичко отиваше по дяволите – и авторитетните бащини думи, и майчината мила нежност. Усетих как неволно свивам юмруци и погледът ми се плъзна към дървения моливник в края на бюрото. Сребърният нож за писма с туграта на Завоевателя на дръжката, оръдието на убийството, което бях забол в шията на Нюзхет, проблясваше, сякаш казвайки какво още чакаш, грабни ме и виж сметката на този дърт многознайко, дето ти мъти главата със сексуални разсъждения. Отговаряйки на призива му, протегнах ръка към моливника, обаче знаменитият психиатър го придърпа към себе си с неочаквана за възрастта му бързина.
– Тц, тц… Не го правете, хер Мющак, не можете да убиете всички… – и като взе стоящия отдясно на бюрото златистожълт звънец, го разлюля. Дрън-дрън, дрън-дрън… Вратата се отвори мигновено, сякаш очаквала този звън. И докато очаквах влизането на двама яки санитари, в стаята нахлуха двамата неофициални асистенти на Тахир Хакъ – Четин и Ерол… Зарадвах се да ги видя и се впуснах в обяснения.