– Невинен съм, момчета, не вярвайте на този човек, невинен съм…
– Добре, професор Мющак… Успокойте се… – опита се да ме успокои Ерол. Изглежда, сякаш ме съжаляваше за ситуацията, в която бях изпаднал. Всъщност винаги съм харесвал това момче… Другият, Четин, онзи, който беше спорил с Нюзхет, враждебно следеше действията ми.
– Това обяснете на доктора – рече, показвайки недвусмислено, че, без да се колебае, ще изпълни дадените му за мен разпореждания. – Сега идвате с нас.
Разбрал, че няма да получа помощ от тази човекоподобна горила, се обърнах отново към другия вежлив момък:
– Недейте, Ерол, не ме оставяйте на този изкуфял сексуален маниак… Намеренията му са лоши, иска да ме затвори в лудницата.
Вежливият младеж също не ми повярва, но поне не се отнесе грубо.
– Ще е добре за вас, професор Мющак. Не се безпокойте, ние ще сме до вас…
– Не! – викнах и се втурнах към вратата.
Двамата младежи ме сграбчиха почти във въздуха…
– Пуснете ме… Пуснете ме… – изплаках. – Идиоти такива… Ще се оплача на Тахир Хакъ!
Ерол стискаше ръцете ми и притеснено мърмореше…
– Успокойте се, професор Мющак… Успокойте се, господин Мющак…
Когато отворих очи, стаята започна да се променя. Призрачният кабинет на Зигмунд Фройд се превръщаше в потискащата ми спалня. Надничаща през открехнатата врата женска глава. Загриженото лице на стрина Кадифе…
– Господин Мющак, съжалявам, че ви събудих, ама… На входа има двама мъже… Казаха, че са полицаи… Искали да говорят с вас…
11
„Който не приема живота сериозно, животът също не го приема сериозно“
Панически се изправих в леглото, където посред нощ се бях строполил благодарение на приспивателните. Без да схващам какво става и все още под въздействието на съня, думите на стрина Кадифе ме разсъниха мигновено като ненавременен вик на наблюдател, съобщаващ за вражеско нахлуване в бойното поле.
– Казват, че са полицаи…
Знаех, че рано или късно онези, които твърдят, че са полицаи, ще похлопат на вратата ми. Това беше неизбежно като спирането на снега, изгрева на слънцето и откриването на трупа на Нюзхет. Уж щях да съм подготвен, уж щях да запазя самообладание, каквото и да се случи, и да се правя на изненадан от престъплението. Но едно е да си подготвен, друго – да го направиш.
Защото мъже, твърдящи, че са полицаи, досега не бяха чукали на вратата ми… Защото това дете от добро семейство, оставено от майка си в наследство на стрина Кадифе, досега не беше убивало никого. Това коварно създание, което всеки мислеше за благовъзпитано по свой си начин, преди това не беше намушквало най-любимия си човек. Защото тази некадърна твар, неспособна дори в професията си, досега не беше крила кървави тайни…
Дълбока загриженост в погледа на стрина Кадифе, видяла страха по лицето ми…
– Какво става, господин Мющак – едва посмя да попита горкичката. А и аз не се опитах да и обясня.
– Какво? Полиция ли?
Номерът с изненадата. Лицемерието, към което прибягвах винаги когато бях натясно. Обичайната хитрост на убиеца, който ще излъже, без да му мигне окото, за да отърве кожата…
– Боже, Боже, какво искат толкова рано!
Спокойно разтърках с ръце очите си… Не оставят почтените граждани да си доспят… Тревогата в погледа на чистосърдечната женица започна да изчезва…
– Може би заради ония обири, господин Мющак… Нали помните разбойниците, плъзнали из квартала миналата седмица… И нашата врата бяха насилили…
Кражбата беше най-страшното престъпление за горкичката… Защото леля ми често я обвиняваше в кражба…
„Бога ми, не съм го пипала, госпожо… Кълна се в децата си…“
Кога ли каза това… Когато преди години откраднаха рубинената огърлица на баба… Тогава беше още младо момиче… А аз – асистент в университета… По времето на най-горещата ни любов с Нюзхет… За баба този накит беше много скъп, останал от нейната баба… Много обичаше баба си и затова беше нарекла леля ми на нея – Шахесте… За разлика от леля госпожа Шахесте била прекрасен човек, не спираше да разказва баба ми. Окачили и огърлицата на сватбата… Седем червени рубина на златна огърлица. Обеци със същите камъни, но по-малки… Имаха си и название: „Рубинените очи“… Или очите на любимата, превърнали се в кървави падини от плач… Но както и да е… После се оказа, че стрина Кадифе казва истината и „Рубинените очи“ се намериха в чекмеджето, където баба ми криеше лекарствата си за алцхаймер… Сетне аз подарих огърлицата на Нюзхет заедно с обеците. За мен беше трудно да призная някому любовта си, но лесно правех подаръци… Като безизразната физиономия на баща ми, прикриващ чувствата си и нежността като водопад на майка ми… Слава Богу, не бях наследил злословието на леля Шахесте… Как само убедително беше набедила клетата жена…