Огърлица ли? Че на шията и нямаше огърлица. Така ли беше в действителност? Падащата върху шията и светлина… От уличната лампа. Отразяващата се в ножа светлина от уличната лампа… Не, нямаше никаква огърлица, със сигурност нямаше… Дали не е дошъл някой след мен… Кой ли?
Ако Невзат не ме беше подхванал, щях да се строполя на пода; такъв внезапен световъртеж, такъв потрес…
– Моля ви, внимавайте, господин Мющак!
Сигурно така съм пребледнял, че дори бездушният, безчувствен млад полицай наруши равнодушието си и се притече на помощ.
– Ето, държа го, господин главен комисар…
– Да го сложим на креслото…
Убиец в ръцете на двама полицаи… Рухвайки в креслото, дочух писъка на стрина Кадифе:
– Божичко, господин Мющак! Какво ви е?
Кога успя да влезе тая жена? Да не съм припаднал? Да не съм казал нещо при припадъка?
Спокойният и уверен глас на Невзат изрече:
– Донесете вода… Добре ще му дойде.
Бавно изплуващ свят; появяващи се лица, предмети, книги, снимки… Превзетото ми от врага убежище; кабинетът ми… Враг ли? Тоя Невзат изобщо не прилича на враг… Като че сме приятели от сто години, та наричам полицая добрия Невзат… Но нека не бъда несправедлив, човекът още се суети около мен…
– Прозорецът, Али, отвори малко оня прозорец.
Нахлуваща през прозореца дневна светлина, леден вятър, освежил застоялия въздух в затворената стая… Вдъхнах дълбоко.
– Дишайте равномерно, професор Мющак, равномерно…
Професор Мющак ли? Докато равномерно си поемах въздух, си помислих, че този прошарен главен комисар май ме е харесал… После схванах колко опасно е това внушение. „Последният, на когото може да се довери убиецът, е полицаят.“ Пак ли баща ми, пак ли неговите прословути криминални романи? „Но полицаят обикновено се държи глупаво. Онзи, от когото престъпникът наистина трябва да се страхува, е частният детектив… Частният детектив…“ И тъй като разпитващите ме не бяха частни детективи… Не, това са измислици на баща ми, който никога не е имал проблеми с полицията. Не му вярвай, полицаите изобщо не са глупави… Празни приказки на умниците писатели на криминалета, чрез които изтъкват собствените си герои детективи и на които се хващаше иначе умният ми баща. Ако искаха, полицаите можеха да разкрият всички неизвестни престъпления…
– Нали сте по-добре, професор Мющак… Цветът на лицето ви започна да се възвръща.
Тези думи целяха да ме подведат. Ако полицаите пожелаеха, щяха всички убийци като мен…
– Глътка вода…
Кадифе пак е насреща ми. Пийнах глътка от поднесената ми чаша. Тя предизвика неприятна тежест в стомаха ми, където от часове не беше влязъл нито залък, като камък в празен кладенец… Тогава разбрах причината за световъртежа: глад… Но понеже не можех да призная, че от вчера на обяд не съм ял, опитах да се усмихна и казах:
– Добре съм… Добре… Благодаря… – и погледнах Кадифе. Трябваше да я отдалеча час по-скоро оттук. Ако разбереше за смъртта на Нюзхет, щеше да разкаже историята ни до най-малки подробности: „Ах, бате полицай, любовта им беше най-големият пожар в Аксарай33…“
И за да не допусна това, казах укоризнено и авторитетно:
– Не предложихме нищо на господата…
Кадифе се снижи.
– Тъкмо щях да ги попитам, господин Мющак, ама ви стана зле…
– Не, нищо ми няма – и се обърнах към полицаите: – Какво ще пиете?
Невзат беше възпитан мъж.
– Не се безпокойте.
– Няма защо да се безпокоим… – настоях. – И аз ще пийна с вас. Какво ще кажете за турско кафе?
– Добре тогава, за мен без захар…
Али не беше стеснителен като началника си:
– Аз предпочитам нескафе. Ако може с мляко, би било прекрасно. И много захар…
– Добре, веднага ще приготвя – съвзе се стрина Кадифе. И тъкмо излизаше, добавих:
– И моето турско да бъде с много захар. – В погледа и се мярна изненада, как ще иска сладко кафе някой, който винаги го пие без захар, но нямаше как да и кажа, че трябва да захраня организма, изтощен от глад. Добре че проницателната Кадифе забеляза предупредителния ми поглед и мълчаливо излезе. А аз леко се наместих в креслото…
– И кога се е случило това? С Нюзхет имам предвид…
– Снощи между 19 и 20 часа…
Невзат придърпа единствения стол вдясно от библиотеката и се настани насреща ми…
– В колко часа говорихте с нея?
Престорих се, че опитвам да си спомня.
– Хммм… В три или четири… Около три и половина може би…
– Три и половина – повтори, сякаш беше много важно. – Госпожа Нюзхет ли се обади или…