– Тя ме потърси…
Естествено, много добре знаеше какво сме говорили. Сигурно професор Тахир вече ги е уведомил… Но се правеше на ударен, понеже искаше да провери дали не лъжа.
– И защо в позвъни?
– Да ме покани на вечеря… Обадила се и на професор Тахир.
Невзат се намръщи.
– Тахир Хакъ Бентли ли имате предвид? Известния професор?
Какво? Още ли не бяха говорили с него? Значи, бяха дошли първо при мен? Олеле, тогава сигурно разполагаха с някаква улика.
– Другият номер може да е в мобилния на жертвата, шефе – поясни Али. Започвах да харесвам този млад полицай… – Звъняхме, но не отговори, нали… Онзи телефон, регистриран на женско име.
Госпожа Берин, покойната съпруга на професора ни… Светла и памет, много добра жена беше. За да му осигури спокойна работа, се беше нагърбила с цялата бумащина.
– Момент, момент… – и разказах онова, което скоро щяха да научат. – Снощи се обади професорът. Може би към 20,30 или по-рано. Не можел да се свърже с Нюзхет… Не вдига телефона, каза. Аз предположих, че може да е изключила звука. Откъде можех да зная…
Кафявите очи на Невзат светнаха, като да беше уловил важен момент.
– Защо е звънял на госпожа Нюзхет?
– За да и каже, че не може да отиде на вечеря…
– За снощи ли ви беше поканила? – включи се Али в разговора.
– Да, нас двамата с професор Тахир… И понеже той си мислел, че аз ще отида…
– Вие също ли не отидохте? – намеси се главният комисар.
– Не, не можах. Нюзхет се обади в последния момент… Ако ви се обадят в три и половина да ви канят на вечеря… В това отвратително време… Казах, че няма да мога.
– Ясно защо са били приготовленията в кухнята – вметна Али, отлепвайки гърба си от библиотеката. – Да бяхте отишли, професор Мющак…
Още веднъж професор Мющак… Това означаваше ли сближаване и с Али? Не зная, но младият полицай продължаваше шеговито:
– Госпожа Нюзхет щяла да ви приготви страхотна трапеза… Готови мезета, вино, плодове, сладкиши и прочие… Истинско угощение…
– Но останало недовършено – прекъсна го Невзат. – Някой влязъл в апартамента…
Кой е този някой, аз ли? Или онзи, който и е надянал гердана по-късно? Човекът, сложил и огърлицата… Друг ли имаше?
– Кой е открил трупа?
Думите сами изскочиха от устата ми. Помислих, че ще ги предизвикам, но не.
– Сезгин… Племенникът на госпожа Нюзхет… Пристигнал около 21,00… Трябвало леля му да подпише някакъв документ. Като слязъл на долния етаж, заварил вратата открехната…
Открехната ли? Не, аз я затворих напълно… Сигурен съм в това… Дали пък съм сигурен? В тази паника… Да намеря Нюзхет убита… И да си мисля, че аз съм го направил… Как да съм сигурен тогава какво съм направил? Може би наистина върху шията на Нюзхет е имало огърлица, може и да не съм затворил вратата на излизане…
– Да, вратата била открехната… Господин Сезгин позвънил и като не получил отговор, влязъл и намерил трупа на леля си – впи поглед отново в лицето ми Невзат. – А вие познавате ли Сезгин?
Познавах го като малък. Беше много сладко дете. Макар да не съм го казвал на Нюзхет, си мислех, ех, и ние да си имахме такъв син… Нюзхет също много го обичаше, но май по едно време… Какво каза вчера по телефона?
– Леля му нещо се оплака – започнах. – Сезгин искал да продадат апартамента. Каза, че станал много алчен.
Думите ми заинтригуваха и двамата, но Али беше по-бърз:
– Госпожа Нюзхет имаше ли други наследници?
Ако се впуснех в личния живот на Нюзхет, разговорът неминуемо щеше да стигне до мен, но ми изнасяше да отклоня съмненията към Сезгин.
– Мисля, че нямаше друг близък роднина…
– Тоест сега апартаментът остава на него?
– Не само той – рекох загадъчно. – И сградата в Бейоглу…
Определено вече говореше нерядко проявяващият се в мен герой, а истинският дявол. Изобщо не ме притесняваше, че ще хвърля вината за извършеното от мен престъпление върху невинен човек.
– Интересно – подхвърли Невзат към изправения си помощник. – Сезгин не ни каза за това…
Не исках да изтърва случая.
– Той ли го е направил според вас?
Невзат не се подвеждаше лесно.
– Не знаем, господин Мющак… Но скоро ще разберем. Нека се върнем към снощи. Към кухнята на госпожа Нюзхет…
Както каза Али, там имаше храна за няколко души. Бяха ли поканени и други освен вас и Тахир Хакъ?
Въпросът не изискваше да лъжа, затова отговорих спокойно:
– Според мен не, Нюзхет спомена само професор Тахир.
– Сигурно тримата отдавна се познавате… – отвори нова страница младият комисар. – Близки ли бяхте?
Дали сме били близки? Та тя беше смисълът на живота ми, господарката на съществуването ми, за нея беше всеки мой дъх, всяко мигване на очите, всеки удар на сърцето ми… Естествено, не го казах. Направих се, че възприемам въпроса като свързан не с Нюзхет, а с нас тримата.