– Разбира се, бяхме близки. С професор Тахир се познаваме отдавна. Той подсигури оставането ни в университета след завършването. Викаше: „Ти помниш като слон, ще станеш добър историк…“ – Но къде ти вече памет…
– А госпожа Нюзхет? – Обърнах се и срещнах настойчивия поглед на Али. – Тя кога се появи в живота ви?
Винаги е била там. Дори не си спомням кога точно се запознахме. Нюзхет и животът ми… Те са неразделно свързани. Струва ми се, че съм знаел за нея още преди да се запознаем. Да, имало я е през целия ми живот.
– Нюзхет винаги е била там. Но след като професорът я взе за асистент като мен, естествено се сближихме повече… Беше великолепен изследовател и добър приятел… Много ми е помагала… И аз на нея, разбира се… Но най-голяма благодарност дължим на професор Тахир. Е, по-късно Нюзхет замина в чужбина. Стана преуспял и ценен научен работник. Всички се гордеехме с нея…
Този път мъката ми не беше престорена, но на Али не му направи впечатление.
– Ето това ме изненадва – рече и извади ръце от джобовете. – Кой би искал да убие известен историк и виден научен работник като нея?
Аз естествено… За това, че е известен историк… А, и защото погуби живота ми… Затова аз погубих нея. На върха на кариерата и…
– Не мисля, че има нещо общо с кариерата и – избълвах внезапно. Не зная защо го казах, май езикът ми вече не се подчиняваше на ума. Навярно накрая и аз като Разколников нямаше да издържа терзанията на съвестта и щях да си призная зверството. Като видях смаяните погледи на полицаите, опитах да се стегна. – Нали казахте известен историк… Тоест не мисля, че има професионална завист. Всички историци и се възхищаваха.
– Възхищение – повтори Невзат. – Където има възхищение, има и завист. Много престъпления се дължат на нея. Някой от колегите на госпожа Нюзхет, който толкова силно и е завиждал…
Мисля, че вместо направо да попита завиждахте ли и, от учтивост говореше със заобикалки.
– Прав сте… В нашата професия също има много завист, но не съм чул професорите да се избиват заради това.
– Искате да кажете, че не познавате някой, с когото да са се карали и да са били на противоположни мнения – каза, но не изглеждаше убеден. Поглаждайки закритата си от еднодневна брада челюст с дебелите пръсти на дясната ръка, опита по друг начин. – Доколкото знам от мама, историята е наука, в която важни са коментарите… Не казвам, че документите не са, но историците могат да ги тълкуват по различен начин. Тоест да кажат черно на бялото. А има и много деликатни теми.
– Деликатни ли?
Притесни се като аматьор срещу специалист, изпитващ затруднение с репликите.
– Имам предвид следното. Има султани, които за нас са свещени.
– Като султан Мехмед Завоевателя – накара го Али да изплюе камъчето. – Велик владетел, гордост за цялата нация.
– Да, нека вземем султан Мехмед Завоевателя – подкрепи младия си колега Невзат. – Ако грешим, моля, поправете ни. Разбрахме, че госпожа Нюзхет е била интригуващ историк… Което говори, че е обичала да срива общоприетите възгледи, да прави потресаващи, дори възмущаващи другите тълкувания, така ли е?
– Точно така, господин Невзат… Чудно как успяхте за такова кратко време да стигнете до толкова правилно заключение.
Успокоен, се облегна в стола.
– В спалнята на госпожа Нюзхет… – и посочи книгата на Бабингер върху бюрото. – Намерихме същата книга.
Леко разперих ръце и кимнах без никакъв признак на изненада.
– Нормално е… И Нюзхет като мен беше специалист по класическия османски период. А султан Мехмед Завоевателя е най-изявеният владетел от онова време. И макар тази книга да съдържа малко ориентализъм, все пак е най-доброто изследване за Завоевателя.
– Да, дотук е нормално – отново се изправи в стола Невзат. – До книгата имаше и едно списание.
Невероятно, полицаят беше достигнал до моята гледна точка. Дали не мислеше по същия начин? Щях да разбера, стига да бях търпелив и да продължа играта на наивност. Попитах с престорено любопитство:
– Историческо списание ли?
– Не… Точно това ни се видя интересно. Не историческо, а литературно списание…
Погледнах го въпросително:
– Това също е нормално. Нюзхет много се интересуваше от литература.
– Но не съвременно, а отпечатано преди трийсет години списание… Сякаш не случайно попаднало, а търсено заради една статия в него. И по-интересна е темата на статията…
– За Завоевателя ли? – опитах се да налучкам. – Както знаете, Завоевателя е бил и поет. Писал е стихове под псевдонима Авни – стигнах дотам, че да издекламирам два стиха от Авни – „Твоя е пролятата по земята от меча ми кръв / Всяка капка, едва достигнала устата ми, е твоята душа“.