Нищо не разбраха; умът им беше не в стихотворението на Завоевателя, а в статията от списанието.
– Много красиво – каза вежливо главният комисар, без да ми позволи да сменя темата. – Много ни хареса, обаче статията, която е чела госпожа Нюзхет, беше свързана с Достоевски.
Отново го приех уж естествено.
– Достоевски… Възможно е, Нюзхет беше запалена по Достоевски. Най-вече по „Идиот“…
Невзат сигурно вече се изнервяше от спокойствието ми.
– Но статията беше посветена на отцеубийството.
За да се покажа сведущ по темата, веднага изстрелях:
– „Братя Карамазови“… Нали знаете, че там става дума за отцеубийство…
– Не – категорично поклати глава Невзат. – Въпросната статия изследва Достоевски. Не само „Братя Карамазови“, а всички произведения и личността на Достоевски… А авторът и е Фройд…
Вече беше време да се изненадам.
– Добре, но какво връзка има всичко това с убийството на Нюзхет?
Невзат замълча и се замисли, сякаш търсейки подходящите думи.
– Дали не трябва да се мисли в тази насока? Достоевски и отцеубийство… Завоевателя и отцеубийство…
Налагаше се да бъда по-изненадан, направих го.
– Но въз основа на какво правите този паралел?
– Сред страниците на статията имаше листче. На него пишеше: Patricide, Filicide, Fratricide. Тези думи значели отцеубийство, детеубийство и братоубийство…
Кимнах за потвърждение. Невзат посочи книгата на Бабингер на бюрото.
– Освен това по някои страници на това изследване имаше отметки.
Сега вече наистина бях изумен, защото нищо подобно не бях забелязал… Може би понеже не прелистих книгата… Или защото в същото време иззвъня телефонът на Нюзхет… Не, както в паниката не съм забелязал огърлицата на шията и, оставил съм вратата отворена, при положение че съм искал да я затворя, така не съм забелязал и отметките.
– Да, госпожа Нюзхет беше отбелязала някои страници. Там, където става дума за отношенията между Завоевателя и баща му Мурад II. За раждането на Завоевателя и по-големите му братя Ахмед и Алаедин Али… Всъщност не е имал никакъв шанс да стане султан. Но поради странно стечение на обстоятелствата шансът го спохожда след смъртта на двамата му братя. А доста многозначително е и убийството на Алаедин Али при заговор…
Невероятно, този комисар сякаш четеше мислите ми и веднага ги изказваше.
– Заблуждавате се – прекъснах го. – Разбрах мисълта ви. Обаче грешите… Мехмед II не е убил баща си. И няма никакво отношение към смъртта на братята си Ахмед и Алаедин. Много грозна теория на конспирацията би било свързването на Завоевателя със смъртта на братята му…
Полицаят историк не се предаде веднага:
– Аз също съм чел нещо за този период. Управлението на Мурад II е доста сложно. В двореца се борят две групировки. Привържениците на Чандарлъ и на Саруджа паша… Управляващите от тюркско и от християнско потекло… Точно тогава християните убиват сина на тюркската принцеса Алаедин Али с цел да поставят на мястото му младия принц, за чиято майка се говори, че не е от мюсюлмански род, не е ли така?
– Не е – реакцията ми беше толкова остра, че учуди и мен самия… – На това не биха дръзнали нито Саруджа паша, нито Заганос паша… Вижте, господин Невзат, вярно е, че в двореца са съществували две фракции. Истина е също, че и двете са били силни. Но независимо от това никоя не би се осмелила да посегне на любимеца на Мурад II – Алаедин. Хайде да оставим това, но никога не биха го направили при наличието на такъв влиятелен съперник като Чандарлъ Халил, един от стълбовете на османската държава.
Обаче полицейският началник продължи да упорства.
– Ама някой го е направил… Удушили са го горкичкия в собствените му покои…
Бях принуден да се съглася.
– Така е, бил е удушен… Кара Хъзър паша34…
– Да, Кара Хъзър паша… – кимна. – Знаем извършителя, но поръчителят е неизвестен. Влиза някакъв паша и убива принца, бъдещ султан, и двамата му невръстни синове, та да се затрие рода му…
Вече бях свикнал с пристрастието на главния комисар към историята. Взех го на сериозно и изказах мнението си, сякаш насреща ми стоеше колега…
– Някои обвиняват вуйчото, Караджа бей.
– Убеден съм – поде веднага. – Но дори той да не е поръчителят, причината за убийството не е ясна… Още не се знае, макар да са минали повече от петстотин години…
– Трябва да се разбере кой по онова време е имал полза от убийството – намеси се мълчалият досега Али. – Ако извършителите не са оставили улики на местопрестъплението, ако няма свидетели, трябва да помислим кой е имал полза. Обикновено той е убиецът…