Бях стигнал средата на стълбището на Бог знае кой етаж. Не можех да дишам, бях се задъхал. Как само като коза изкачвах по две, по три наведнъж тези стъпала, когато дойдохме с баща ми да се запиша в университета… Нищо подобно, тогава бях едър и набит младеж и бях плувнал в пот. А авторитетният глас на татко кънтеше в ушите ми.
„Нагоре, нагоре, тук не ти е мястото / Не стига само да се родиш.“35
Ето на, издигнах се, станах професор в университета, който завърших. Имаше ли още нещо? Имаше! Да бъдеш Нюзхет… Да бъдеш професор не само в този университет, а във всички университети по света… Да подскачаш като коза по стръмните стълби на световните университети… И да вкусиш от невероятната самота на звездния миг… Да загърбиш много неща, за да стигнеш върха… Да умреш и да убиеш… Не, това е прекалено. Кого е убила Нюзхет? Никого, или поне аз не знам, но снощи беше жестоко убита от онзи, който я смяташе за целта в живота си. Защото клеветяла султан Мехмед Завоевателя. Пак стигнах до същото. Пак от пусто в празно… Не, господа, не, госпожо Нюзхет, Завоевателя не е убил баща си. Не Завоевателя, Мехмед II… Както и да е, младият принц не е извършил това… Казвам го, но не си ли го помислих по едно време? Не ми ли дойде наум също като на него? Не ме ли зачовърка вероятността възприетите като заговор думи да се окажат истина?
„Да провалим заговора на Запада срещу родината ни!“
Сепнах се, като видях закачения на стената плакат на някаква младежка организация. Дишането ми се регулира и отново заизкачвах виждащите ми се като египетски пирамиди стълби. „Нагоре, нагоре, тук не ти е мястото…“ Изкачвах се, но можех да го направя единствено вкопчен в перилата…
Да, Patricide при османците… Завоевателя и отцеубийството… Проектът на века… Подписан от професор доктор Нюзхет Йозген… „За тезата на века имаме удоволствието от името на Шведската кралска академия да Ви удостоим тази година с Нобелова награда…“ Стоп, стоп… Май за история не се дава Нобелова награда… А и не е сигурно, че Нюзхет е разработвала такава теза… За мен е сигурно. Очевидно Нюзхет е разработвала нещо. Единствената ми любов едва ли би подготвяла нещо толкова изтъркано, разработвано хиляди пъти, направо баято. Явно е намерила нещо потресаващо. Потресаващо. Какво може да бъде по-потресаващо от убийството на султан? Но на кой султан?
„Намерената на местопрестъплението информация сочи Мурад II.“
Виж ти, това го забеляза дори обикновен полицай. Тоест налице е такава разработка. Тогава наистина съм в беда. От високия таван на университета ми се причу гласа на агресивния мъж в огледалото.
„Тогава ли? Майтапиш ли се, Мющак, още отсега си затънал в лайната… Не си ли даваш сметка? Ти уби човек. Нюзхет… Това, че е бившата ти любима, не е важно в случая. Тя е световноизвестен историк. И делото ще стане световноизвестно… Липсата на свидетели, улики и оръдие на убийството няма да те спаси. Не видя ли главния комисар? Докато ти се страхуваш да четеш дори за престъпленията на трета страница, той вече залавя извършителите. Още щом е влязъл вътре и е забелязал смачкания ти, виновен израз, е разбрал, че ти си убиецът. Полицията няма да те остави на мира. Не се измъчвай, ами върви се предай.“
„Не!“, изкрещях на оня, дето от вчера непрекъснато се мъчеше да ме обърка. „Не!“ и вероятно съм размахал дясна ръка във въздуха. Сигурно заради това един русоляв студент, минаващ покрай мен с приятелката си, попита със спотаено в зелените му очи любопитство:
– Да, професоре, казахте ли нещо?
– Не, синко, не говоря на теб… – и за да не ме помисли за луд, добавих: – Размишлявам на глас.
Момчето се усмихна мило и възпитано, после прегърна през рамо приятелката си и продължиха надолу по стълбите. Точно като нас с Нюзхет преди години… Не се самонавивай, никога не си бил смел колкото този младеж… Къде ти да прегърнеш приятелката си пред всички и да слизаш по стълбите… Ти изобщо познаваш ли този младеж? Нещо лицето му не ми се виждаше много познато, не беше от студентите ми. Махни прозвището Слон, ама да не ми лепнат и прякор Тъпака. Предупреждението на момчето свърши работа, защото забелязах, че приближавам коридора към кабинета си. „Издигни се, издигни, тук не ти е мястото…“ Май бях стигнал края на издигането. Изкачах ли тези пет стъпала, щях да стигна до професорската степен, която постигнах с издигане, тоест до коридора към кабинета ми. Най-добре беше да не мисля за това, докато се качвам по стълбите. Но беше ли възможно? Можеше ли човек да спре да мисли? Не мислите, волята беше от значение.
35
Стих от Намък Кемал (род. 1840), османски националистически поет, писател и журналист. – Б.пр.