„Нация със стоманена воля не може да изхвърли никого от историята.“
На баща ми или на Тахир Хакъ бяха тези думи? Едно време щях да си спомня на мига… И да не си спомня, какво от това. Важното беше да се стегна и да не се заплитам в тъпи разсъждения. В противен случай всеки срещнат щеше да мисли, че говоря на него; като този русоляв младеж и дебелата жена, седнала до мен в корабчето… Ако продължавах така, все щях да си го отнеса от някого. Може би трябва да говоря с Шазие да ми даде успокоителни… Говори де, та да разбере за какво става дума… Откъде пък да разбере? Хич не се тревожи, още щом разбере от новините за смъртта на Нюзхет…
„Мющак, какво си правил снощи, когато те търсих и часове те нямаше?“
Повече не можех да разчитам на лъжата, че съм бил на разходка. Може би наистина трябваше да и разкажа всичко. Защото вече не бях сигурен, че мога обективно да преценя случилото се. Ето, дори не съм забелязал огърлицата на Нюзхет. А и тази открехната врата… Добре де, ами ако не се лъжа и действително след мен е влязъл някой… Убил Нюзхет много преди да пристигна, взел огърлицата и, но после нещо му щукнало, върнал се на местопрестъплението и сложил колието на врата на леля си… На леля си? Сезгин ли беше направил това? Нали и главен комисар Невзат взе на сериозно тази вероятност? Едничкият наследник Сезгин. Всичко остава на него. И ако е затруднен финансово, да речем, има заеми… Ако мафията го притиска… Това поколение е алчно, дават едно, връщаш пет… И като не получил, решил да продаде апартамента. Нюзхет отказала… Грабнал ножа за писма… Защо пък не? Нали точно такива случаи описват по третите страници на вестниците? Вместо мен да умре леля ми… Не, драги ми, така лесно ли се убива човек? Но аз убих… Наистина ли?
Тогава забелязах изскочилия като светкавица от коридора силует, който така ме блъсна с рамо вдясно, че аз отхвърчах на една страна, двайсетгодишната ми чанта – на друга. Не се и обърна да погледне.
– Внимавайте, де!
Изчезна по завиващия вляво тъмен коридор със същата скорост, с която ме блъсна… На вика ми дотича пазачът на етажа Рамиз…
– Какво ви е, професор Мющак?
– Някакъв луд… – отговорих, изправяйки се. – Блъсна ме и избяга… Изчезна по онзи коридор… За гробищата ли се е разбързал, какво ли?
Пенсионираният служител ми донесе падналата до стената кожена чанта.
– Няма вече уважение, професоре! Това ново поколение е калпаво.
Не бях сигурен дали беше някой от студентите, но според отдавна работещия тук Рамиз беше така. Преди време попаднал между две враждуващи политически групировки и за малко да загине, горкичкият.
– Едно време не закачаха другите. Решаваха споровете помежду си. А сега се нахвърлят всекиму. С ей такива ножове като саби…
Толкова беше наплашен, че за всичко обвиняваше студентите. Но според мен този инцидент нямаше общо с тях. Беше си нещастен случай, обикновена злополука, причинена от някакъв забързан простак.
Изправих се и посегнах към чантата.
– Нека я нося, професор Мющак… – вежливо предложи Рамиз. – Вие сте малко разстроен.
– Благодаря ти… Не е толкова тежка.
Бележки за лекциите, някои папки, които, кой знае защо, все още носех, приготвен от стрина Кадифе сандвич за успокоение на киселините… Докато нарамил чантата вървях към кабинета си на петнайсетина метра нататък, провлачвайки започналия да ме наболява десен крак, Рамиз вече се беше отправил към коридора, където преди малко изчезна блъсналият ме грубиян. Дали все още не се надяваше да го хване? Започнах да се притеснявам за наболяващия крак, да не ми отвори по-голяма беля. Слава Богу, това не се случи, болката премина след няколко стъпки. За късмет при падането се бях подпрял на стената, иначе неминуемо щях да си счупя нещо. Шазие все повтаряше, че костите ни по наследство не са много здрави.
„Трябва да поемаме калций заради витамин D и много да стоим на слънце.“
Сигурно беше права, баба ми почина тъкмо от счупване на бедрена кост… И докато разсъждавах върху ползата от съвета на Шазие, забелязах пооткрехнатата врата. Говоря за вратата на кабинета си. От грозно кафяво дърво… Да, беше открехната наполовина точно като дървената врата на Нюзхет с цвят на горчица… Дали нямаше труп в кабинета ми… Бог да ми е на помощ, какви само мисли ми минават… Или пък Рамиз е чистел и е видял, че падам… Ако беше така, щеше да ме придружи до кабинета. А ако се е разтревожил… Защото побягна като вятър… В този момент едва ли е разсъждавал много като мен…
Въпреки че любопитствах какво е станало в кабинета, не се забързах. Но какво можеше да е станало? След като тази сутрин нямах загуба на памет, едва ли съм убил още някого. Явно някой от чистачите е забравил вратата отворена, след като е приключил с работата си, както направих аз, след като свърших в апартамента на Нюзхет. И все пак любопитството продължи да ме човърка, докато стигнах до кабинета си.