Леко бутнах вратата и предпазливо влязох. За щастие на стола не ме очакваше труп. Току да си поема облекчено дъх, забелязах разпилените по бюрото ми книжа. Ето това никога не бих направил. Никога не бих излязъл, оставяйки бъркотия по бюрото. Ядосан, тръгнах към средата на стаята. Не само бюрото, всички чекмеджета бяха изпразнени, папките бяха разхвърляни. Нямаше съмнение, че някой е търсил нещо в кабинета ми. Кой обаче? Настръхнах от страх. Блъсналият ме преди малко… Значи, не е бързал, а е бягал панически да не видя лицето му… Щом не е искал да го видя, значи, го познавам? Може и Рамиз да беше в играта. Полицаите са му платили.
„Я провери кабинета на професор Мющак, дали ще открием улики за убийството на Нюзхет?“
Не, драги, ако полицаите искаха да претърсват, сами биха го направили. А и Рамиз да пренебрегне стогодишните ни правила… Погледът ми попадна върху отворените върху бюрото ми папки. Това пък какво е? Последната ми грижливо изпипана разработка… Тезата върху „Указът за братоубийство“ на Завоевателя, за която Нюзхет каза по телефона „безупречна работа“. Fratricide… Отново султан, отново смърт… Какво търсят тези хора? Какво искат от мен? Хвърлих чантата на стола, приближих се до отворената папка и се зачетох в писания преди години текст.
„За да се възприеме правилно смисълът на казаното от султан Мехмед Завоевателя – един от законните владетели на Османската империя – относно братоубийството, е задължително да се проследят взаимоотношенията в имперската династия, владяла преди това тази територия. Традиция е било както при хетите, така и в Римската империя да се лее братска кръв при периодично разгарящите се борби за трона…“
Да, тази теза беше банална, публикувана по списания и разисквана на конференции. Нямаше нищо скрито-покрито. Ако бяха поискали, с удоволствие бих им предоставил един екземпляр. Всъщност в компютъра ми… Тогава забелязах синеещия се дисплей. Написаното в отворената папка ми се набиваше в очите като черни петна по снега. Шазие винаги ме предупреждаваше да сложа код на компютъра, та никой да не може да влезе… Но нямаше причина да го правя, не бях – поне до снощи – човек, криещ нещо, аз съм учен, историк… Може ли да крие тайни човек, който ги разгадава?
Приближих до монитора, пишеше: „През януари 1448 г. робинята Гюлбахар роди син на Мехмед II, наречен по-късно Завоевателя. На детето беше дадено името на великия владетел Баязид, чиято чест не беше накърнена въпреки поражението му от армията на Тимур: Баязид II. Същият принц щеше да се възкачи на трона след смъртта на Завоевателя.“ Опа, сега откъде изскочи Баязид II? И защо? Връзката със султан Мехмед Завоевателя… Или искаха да ме сплашат?
„Знаем, че Нюзхет е била убита с нож за писма, носещ на дръжката си туграта на Завоевателя.“
Но нямаше как да знаят това. Защото снощи бях изхвърлил ножа за писма в тъмните води на Мраморно море. Момент, момент… Ами ако преровилите кабинета ми са влезли и открили трупа, след като съм убил Нюзхет, тоест когато съм напуснал апартамента, без още да съм дошъл на себе си… Несъмнено са видели и забития в гърлото и нож за писма. Внезапно забелязах, че вратата на кабинета ми е още отворена. Отправих се натам, паникьосан също както в апартамента на Нюзхет, но спрях, преди да я затворя. Не трябваше ли да уведомя ръководството на университета за претърсването на кабинета и нахлуването в личния ми живот? Не следваше ли да поискам разследване на случая?
„Естествено, няма да ги уведомиш, глупако – каза нервно човекът в огледалото. – Ти вече имаш тайни. Които ще ти осигурят доживотен затвор. Млъкни и затвори вратата.“
Как да възразя, като беше прав, веднага затворих вратата. Върнах се и започнах да събирам разпилените по бюрото ми папки и да ги прибирам отново по чекмеджетата. Но все още мислех за Баязид II. Как се стигна от Мурад II до най-големия принц на Завоевателя? Какво търсеха тези хора?
„Не хора – изгъргори маниакът в огледалото. – Човек.“
Добре, но кой?
„Абе ти наистина си тъп. Кой друг освен Сезгин.“
Сезгин… Добре, има логика. Да предположим, че алчният и племенник е извършил това. Но ако ме беше видял, веднага щеше да иде в полицията, защо да чака? И по-интересното, защо ще претърсва кабинета ми? Имаше ли смисъл да си прави толкова труд?
„Никое престъпление не е толкова просто, колкото изглежда.“