Говореше не човекът от огледалото, а останалият в спомените ми баща.
„Задачата на детектива е да открие трудно откриваемата истина, криеща се зад изглеждаща проста причина. Заради това е длъжен да проучи всички без изключение, всички детайли.“
14
„И ти, принце мой, си нежна розова пъпка“
Беше претъпкано както на всяка лекция на професор Тахир; въпреки непреодолимите локви от стопения от зимното слънце сняг по неподдържаните истанбулски улици залата беше препълнена със служители, студенти и дори външни за университета любители на историята. Професорът беше облякъл любимото си сако на рибена кост; беше елегантен както винаги, но дори червеният пуловер върху синята риза не можеше да освежи пребледнялото му лице… Заради смъртта на Нюзхет… Трябва да призная, че правеше всичко по силите си да задържи буден интереса на слушателите. Как беше този израз на английски? Show must go on…
Докато преминавах по тесния проход между стената и столовете, мокър от стеклата се от обувките на посетителите снежна вода, ме забеляза един от студентите ми и вежливо ми отстъпи мястото си; професор Тахир продължаваше да говори:
– Ако трябва да резюмираме възкачването на трона на Мехмед II…
Такъв му беше подходът, всяка лекция започваше с резюме, изхождайки от заглавието на темата.
„Повторението е лек за паметта. Повтаряй, Мющак, повторението е майка на знанието.“
Не, тези думи не бяха на професора, а на баща ми. Не спираше да ме предупреждава.
„Само не бъркай повторението с наизустяването. Наизустяването превръща човека в папагал, а повторението избистря мислите и съхранява в ума знания, на които да се опреш.“
Макар да не беше чувал този бащин съвет, професор Тахир вярваше в ползата от повтарянето. Показваше, както направи и сега, при това с чертежи на дъската, една по една личностите и датите.
– Най-вероятно първото интрониране на Завоевателя е било през лятото на 1444 година. Отстъпилият на сина си трона Мурад II е бил все още на четирийсет години, а принцът само на дванайсет… Логично е да се запитаме защо.
И изгледа поред всички присъстващи, като че ли щеше да ги изпитва.
– Защо един султан едва на четирийсет години ще остави трона, короната и бъдещето си на един неопитен дванайсетгодишен син и ще се оттегли в усамотение?
Множеството в залата се разшумя.
– Защото е бил победен от кръстоносците – каза жена на средна възраст от предните редове. – Преминалите Дунава маджари и сърби аха да влязат в столицата Одрин.
– Защото убили любимия му син Алаедин… – извика мъж, чието лице не видях. – Султанът не е могъл да понесе скръбта.
Тахир Хакъ се усмихна мъдро.
– Първо, Мурад не е бил победен от нашествениците, госпожо. Върнал си е София и макар и трудно, ги е задържал на прохода Излади36. Но тази война укрепила вярата на сърбите и маджарите, че османците могат да бъдат победени. По-страшното за Мурад било неразбирателството между собствените му губернатори в покрайнините с бойците от Румелия. Тоест в държавата започнали междуособици.
Огледа присъстващите, сякаш търсеше някого.
– Не виждам господина, който даде втория отговор, но съм съгласен с него; смъртта на Алаедин Али е разтърсила силно султана. Заради това е възкачил на трона останалия си единствен син Мехмед II, въпреки че е бил само дванайсетгодишен. Целта му е била, оттегляйки се, да прекрати враждата между пашите за благото на държавата и да осигури на принца спокойно царуване. С оглед на това, преди да слезе от трона, е подписал мирен договор със западните държави… Не е искал да заварят сина му неподготвен и да му отмъстят с неочаквана война. Целял е младият принц да придобие опит при способен държавен управник като Халил Чандарлъ.
– Но си е възвърнал трона.
Всички обърнаха глави към плътния глас. Много добре познавах този младеж. Това беше Четин, другият актьор в снощния кошмарен диалог за Завоевателя с Фройд и най-дръпнатият асистент на професора. Но към Тахир Хакъ се отнасяше с изключително уважение. Говореше прав, а не от място като предишните двама.
– Мурад II не само е разочаровал младия си принц, но е противоречал на собственото си решение.
Тахир Хакъ свъси рунтавите си вежди. Не разбрах дали не хареса твърдението, или още беше сърдит на Четин заради Нюзхет. Прие го сериозно, приближи до катедрата и отпи от преполовената чаша с вода.
– Имай малко съвест, Четин – каза, облизвайки устните си. Досега не беше се случвало така да укори някой студент пред толкова много хора. Обикновено гледаше да успокои духовете и обясняваше грешката на студента полунашега, полусериозно. Явно тук нещата бяха много сериозни.