Выбрать главу

– Да, историк без съвест е по-опасен от съдия без съвест. Що се отнася до казаното от теб, прав си, Мурад II е изпаднал в противоречие със себе си. Но не познавам нито един владетел в историята, който да не го е правил. Решенията се вземат с оглед на условията за момента, но когато условията се променят и решенията се променят, нали?

Интересно… Четин прояви дързостта да прекъсне професора.

– Добре де, професоре, Мурад II е бил пристрастен към пиенето и забавленията. В едно произведение от онова време се казва: „Тъй като възкачването на господаря на престола съвпадна с цъфтежа на зюмбюлите, той беше твърде зает с веселби, забавления и удоволствия.“ Тоест ако вземем предвид тази му склонност, не можем ли да заключим, че е проявил малко слабоволие?

Професор Тахир рязко завъртя глава.

– Не само бащата Мурад, а и султан Мехмед Хан Завоевателя също е обичал забавленията. За него в „Афористично слово“ Сехави37казва: „Не изоставаше от баща си в удоволствията и забавите.“ Не, голяма грешка е да преценяваме един владетел само по личния му живот. А и не е наша – на историците – работа да го съдим. Историкът не осъжда, той само предава знанията, почерпени от източниците. И, естествено, добавя свой коментар. Но едно е коментар, друго е отсъждане, съвсем различно – присъда…

Обърна се, впи гневните си пъстри очи в Четин и продължи:

– Според мен Мурад II не е проявил слабост. Може да е бил принуден да слезе от трона. Но едно е сигурно… Той не е бил алчен за власт. При това положение с лекота би загърбил света и оставил престола.

Помислих, че Четин отново ще възрази, но не го направи. Не забелязах кога, но вече се беше свил в стола. Вероятно и слушателите бяха усетили напрежението в треперещия глас на професора, та освен няколкото покашляния в залата никой не гъкна.

– Освен това – продължи професорът, – въпреки че е откликнал на призива на Халил Чандарлъ за връщане на трона, Мурад никога не е помислял за връщане в столицата.

Видях от страничните редове да се вдига малка трепереща ръка. Професорът също я беше забелязал… Въпреки възрастта зрението му определено беше по-добро от моето.

– Да, Сибел – посочи с брадичка момичето. Тонът му беше доста остър. – Кажи какво има?

Изправи се слабичко като вейка момиче. В дебелото си червено палто изглеждаше направо мършава. И нея познавах. Беше приятелката на Четин. Естествено, от пристрастените към османския период и най-вече към този на Завоевателя студентки. Да, пристрастена. Тази страна бъкаше от вманиачен народ. Такива хора силно се засягаха от атаките и обидите към каквито и да било национални ценности. Всеки от тях си имаше някакъв идол. И в страната имаше толкова много идоли, че нямаше място за обикновените човешки ценности. Така животът губеше реалност. Ама, върви им го обяснявай…

Сибел и с мен беше спорила няколко пъти. Представете си колко беше надъхана, та да се осмели да закача циник като мен. Сякаш в това крехко телце имаше душа, изгаряща в страстен огън. А може би достойна за завиждане личност. Хубаво беше човек да посвети живота си на някакъв идеал. Но бива ли този идеал да вреди на останалите? Смятам, че Сибел вярваше в уникалността на своя идеал. Тази увереност бликаше от лицето и; когато спореше, зелените и очи горяха, а страните и се обливаха в руменина. В такива моменти лицето на не много красивото момиче излъчваше чар и привлекателност и предизвикваше подобни на уважение и възторг чувства. И ето че сега заговори със същия плам… А може би и с още по-силен.

– Професоре, възразихте на Четин, но Мурад II не се ли върна в столицата четири-пет месеца след като остави трона на сина си?

Какво ставаше? Всички тези деца се прекланяха пред Тахир Хакъ. Не му чупеха хатъра, дори вършеха ежедневната му работа. „Ние ще оправим тази дреболия, Вие не прекъсвайте изследването си, професоре.“ Защо помежду им се беше появило неразбирателство? Заради Нюзхет ли? Четин само беше спорил с един професор, какво имаше за сърдене в това? Не, за да се изкара толкова от кожата добросърдечен човек като Тахир Хакъ, беше нужна по-сериозна причина. Като убийство… Да не би тези деца да са убили Нюзхет? Не, драги, аз я убих. Наистина полицията се съмнява в Сезгин, но… Сега и младите историци, запалени по Завоевателя? Внезапно ми светна. Да не би те да са влизали в кабинета ми? Защо обаче? Ако са убили Нюзхет, какво ще искат от мен? За момент това крехко, слабичко момиченце, което един по-силен вятър можеше да издуха, ми се видя като чудовище, способно на всякакви злини. Но Тахир Хакъ вероятно не мислеше като мен, защото погледна момичето и в знак, че е разбрал, махна с ръка да си седне на мястото.

вернуться

37

Ислямски учен, 1496 г. – Б.пр.