Закрепи на носа очилата за четене и запрелиства страниците на една книга върху бюрото.
– Да, ето тук… – вдигна глава и изгледа залата над очилата. – Чета дословно: „Принцът отново се възкачи на трона, за да управлява, и повика в покоите си Халил паша и му рече кой, кой повика баща ми, та да пази Одрин от гяурския Константинийе и да премаже маджарите в Свещена война, а Халил паша беше умен везир и отговори как, принце, аз не бих се осмелил да кажа това на падишаха. Слава на Бога, падишахът дойде и вече се вземат мерки; каквото каже той, това става. Защото този враг е страшен, а ти, принце, си още нежна розова пъпка, това още не е за теб, та султанът издаде ферман да не излизаш от провинцията…“
Вдигна глава от текста. В един момент ми заприлича на Халил Чандарлъ. Здравомислещ човек, търсещ мир, постоянство и стабилност. Чудно, защото по-рано го сравнявах с Акшемседин38. А Нюзхет – с молла Гюрани. И историята с молла Гюрани е забавна… Завоевателя бил непокорно, упорито дете. „Е, дете без бащина ласка“, казваше Нюзхет… Та нашият млад принц не си падал много по уроците и особено по четенето на Корана. Когато султан Мурад разбрал, че професорите не могат да излязат на глава с него, му пратил внушителния червенобрад молла Гюрани. При първото си влизане в час моллата носел дрянова пръчка. Като я видял, принц Мехмед попитал:
„За какво ти е тая пръчка?“
„За Вас, принце…“, отговорил уверено молла Гюрани.
„А защо за мен?“
„Баща Ви, падишахът, нареди да Ви бия с нея, ако не проявявате интерес към учението.“
И когато принцът не обърнал внимание нито на думите, нито на новия си учител и продължил да пренебрегва уроците, молла Гюрани го натупал здраво. Оттогава Мехмед се заловил здраво с четенето на Корана.
Но това е било едно време, още докато Мехмед бил в Маниса или в Амасия и детският му ум хвърчал из въздуха. Мурад го възкачил на трона и макар да минали само няколко години, червеят на властта, дремещ в сърцето на младия принц, още не бил се събудил…
– Никое събитие в историята не е произволно – гласът на професора ми припомни, че дебатът продължава. – За себе си младият Мехмед е имал много логично желание. Ако би победил в битката при Варна, управлението му би се институционализирало и всички във и извън двореца биха му се подчинили. Но ако победял баща му Мурад, властта му би останала под въпрос, както и станало.
Сега във въздуха се вдигна ръката на любимеца ми Ерол, седнал точно до Сибел… Интересно защо Четин беше толкова далече от тях? Или нещо се бяха сдърпали? Не, къде ти, те са неразделни, така се е случило.
– Да, момчето ми – каза професор Тахир на изправилия се млад историк. – Искаш да добавиш нещо ли?
Тонът на Ерол не беше нито студен като на Челик, нито пламенен като на Сибел, но и той като тях не приемаше разсъжденията на професора си.
– Но, професоре, това не си го е измислил Мехмед II, нали? Подучили са го пашите Шахабедин и Заганос.
– Напълно си прав, сред двете фракции в двореца Халил Чандарлъ желае завръщането на Мурад на трона, докато групата на Шахабедин паша поддържа младия султан… – и обърна очи към редицата на Четин. – Искам да кажа, че въпреки желанието на Халил паша Мурад до края е отказвал да се върне.
– Но накрая все пак се е предал – вметна Четин от мястото си, този път без дори да понечи да се изправи. – Две години след победата при Варна се е върнал отново в Одрин… И то благодарение на дворцова интрига… Случаят „Бучуктепе“…
Какво повече можеше да каже професорът, полека взе да сваля гарда.
– Да, голямото въстание, започнало с насъскването на еничарите от Халил… Еничарите директно се целели в Шахабедин паша. Той можел да се спаси единствено с бягство в султанския дворец. Всъщност промененото с варненската битка равновесие на силите започва да се проявява на политическата сцена две години по-късно. По тази причина Мурад се възкачва втори път на трона за благото на държавата.
Професорът се обърна в стола си към дъската и посочи написаната дата август 1446.
– Тогава Чандарлъ изпратил младия принц на лов. И когато Мехмед II влиза в Одрин, заварва баща си на трона. Много грозна и неприятна постъпка, но в противен случай нещата биха взели кървав обрат…
Стигна се точно до измъчващия ме въпрос: причините за отцеубийството. Пак вдигнах ръка, този път не за да подкрепя Тахир Хакъ, а наистина да задам въпрос…
– Професор Тахир, онова прочуто завещание на Мурад… Не беше ли писано през 1446 година? Точно преди той да отиде в Одрин… Защо? Да не се е страхувал да не убият сина му?
Без да обръщам внимание на раздразнените погледи на Четин, Ерол и Сибел, обърнали глави към мен, продължих да уточнявам: