– Ако се съди по документацията от съответния период по онова време, четирийсет и две годишният Мурад не е имал никакви здравословни проблеми. Така ли е?
Професорът кимна.
– Така е, Мющак… Мурад много добре е знаел от опит колко кървава и безмилостна игра е домогването до трона. Става ли дума за власт, бащата, синовете и братята не са важни. Проливането на кръвта им заради царството си е струвало. Поради това е искал да бъде подготвен за всякакви възможности.
Последният принос към превърналата се в открито заседание лекция беше на Четин:
– Но онова, от което се е страхувал Мурад, не се е случило. Въпреки явните интриги срещу него Мехмед II е оставил трона на баща си и се е оттеглил в Маниса…
Тахир Хакъ призна правото на напористия си студент, но не пропусна умело да внесе съмнение в отговора си:
– Така е, обаче дали защото условията са го налагали, или защото Мехмед II не е искал да товари съвестта си с отцеубийство, никога няма да разберем…
Помислих, че Четин и приятелите му ще възразят, но отговорът дойде от съвсем неочаквано място: от главен комисар Невзат…
– Хубаво, професоре, но при завръщането на трона след пет години на отдалечения от двореца със заговор млад принц не е ли имало други интриги?
Беше се изправил от задната редица, а до него – страхотният му помощник комисар Али. Кога ли бяха влезли в залата? И дали бяха чули споровете на Тахир Хакъ със студентите му?
Той погледна непознатите и попита рязко:
– За смъртта на Мурад II ли говорите? За това неочаквано събитие?
– Убедени ли сме, че е неочаквано? – попита леко поклащащият се на мястото си главен комисар. – Възможно ли е Мурад да е станал жертва на войната между дворцовите фракции?
Тахир Хакъ отново свъси гъстите си вежди.
– Моля да ме извините, но не ви познах. От кой университет сте?
По лицето на Невзат плъзна извинителна усмивка…
– Не съм от университет, господин Тахир Хакъ. Говорихме по телефона днес преди обед… Аз съм Невзат, главен комисар Невзат…
Видях как професорът пребледня и вероятно силно се разтревожи, но това беше за миг, после се усмихна спокойно.
– А, значи, вие сте главен комисар Невзат? – и започна да затваря книгите пред себе си. – Не знаех, че се интересувате от история…
– Интересувам е малко преувеличено, само обичам да чета.
Професор Тахир погледна със съмнение над очилата този
интересен човек на закона.
– Не, от въпроса ви личи, че сериозно се занимавате с история. Да, някои твърдят, че Мурад е бил отровен, дори нещо повече – че Мехмед II лично е направил това. Тази идея обаче е също толкова неуместна и безпочвена, колкото и свързването на смъртта на Алаедин Али с дворцовите игри за проправяне на пътя на Мехмед II към трона. Не може да се докаже, понеже докато в управлението на държавата е имало зорко око като Халил Чандарлъ, никой не би посегнал на Мурад.
– Защо?
Двусричният въпрос на Невзат предизвика ропот в залата. Какво целеше този полицай? Негова работа ли беше да клевети великия владетел? Докато гневното възмущение се надигаше, си помислих за Невзат. Може би и той, понеже злословеше срещу великия владетел, би бил безмилостно убит от онзи навъсен Четин, вманиачената Сибел и дори от добронравния според мен Ерол… Ами аз? Какво търсех аз по време на убийството на местопрестъплението?
– Понеже – върна ме към спора гласът на Тахир Хакъ, започнал въпреки недоволството в залата търпеливо да отговаря на Невзат – липсва какъвто и да било документ или доказателство за отравяне. Можете ли да арестувате някого, без да имате доказателства и свидетели? И ако ще обвинявате принц Мехмед в убийство, са ви нужни доказателства или свидетел от онова време. Не е ли тъй?
Главният комисар не можа да отговори. Естествено, насреща му не беше загубенякът Мющак, а великият Тахир Хакъ. Получил заслуженото си, Невзат се умълча, а професорът продължи с обясненията:
– Подобни идеи, били те добронамерени или не, се коренят в преданията, инспирирани от неяснотите в историята. Освен това лично аз изобщо не допускам, че принц Мехмед, бъдещият Завоевател, е убил баща си.
Млъкна, изгледа още веднъж присъстващите и когато никой нищо не каза, завърши лекцията с думите:
– В края на краищата целият този хаос, всички тези спорове са довели до нещо добро за държавата. След победата при Варна, с която баща му неоспоримо налага османското присъствие в Европа, става наложително синът Мехмед да постигне още по-голяма. Ето тази нужда води до завоюването на Константинопол… Така се проправя пътят към превръщането на османската държава в световна империя.