15
„В това дете има нещо потайно“
Лекцията свърши, но Тахир Хакъ не слезе веднага от катедрата. Докато запаленото по историята множество шумно напускаше залата, развълнувана групичка от десетина студенти се струпаха около него, без да разрешат дори да стане от стола. Това бяха обичайните присъстващи на всяка сбирка; искащи препоръчителни писма за кариерно развитие, канещи го за лекция в университетите си, търсещи помощ за дисертации, публикуващи изказванията му в интернет… За мен нямаше проблем, обаче Невзат и Али стояха и се чудеха как да се справят с тази жива стена. Изглеждаха притеснени – дали защото се намираха в университета или срещу толкова известен професор. Тихо се приближих до тях.
– Ако не се намесите, ще се наложи доста да почакате.
По уморените им лица се появи приятелско изражение.
– Здравейте, господин Мющак – усмихна се леко Невзат. – Радвам се да се видим отново.
Това звучеше добре; явно не ме подозираха. Значи, въпреки затруднението ми в малката им игричка сутринта все още не ме смятаха за виновен. Може би дори ми бяха благодарни, че съм им подхвърлил Сезгин. Чудесно, не бих възразил да е все така. Усмихнах се, сякаш зарадван от срещата.
– Здравейте. Старая се да не пропускам лекциите на професора.
Невзат стисна фамилиарно протегнатата ми ръка.
– Наистина ли още не се отегчавате да слушате това? Все известни ви теми. Кой знае колко пъти сте ги чували.
Изглеждаше искрен и не смятам, че ми кроеше капан.
– Не – опитах да задоволя любопитството му. – Професор Тахир не е преподавател, повтарящ наученото. При всяко изказване внася нова информация. Всъщност историята не е разходка из неясни събития, останали в миналото. А историците не са съдебни патолози, положили съдбите на отдавна починали владетели на масата за аутопсии. С колкото и материали за отминали събития да разполагаме, всеки открит нов документ, всяка получена нова информация ни представят различни аспекти от действителността. Така че познанията ни непрекъснато се променят.
Полицейският началник изслуша с интерес изредените съвсем ненужно от мен клишета, понеже все пак бях в собствени води, и леко повдигна вежди.
– Тоест в историята не може да се говори за неоспорима действителност…
– Само в историята ли? Нали и в съвременния живот е така? Да речем, убийството на Нюзхет… Каква е истината? Кой е убиецът? Защо е убит учен като Нюзхет?
Още докато говорех, осъзнах грешката си, но беше вече късно. Пак не успях да си сдържа езика зад зъбите. За какъв дявол обърнах разговора към бившата ми любовница? Но стореното – сторено, повече не можех да спра.
– Исках да кажа, господин Невзат, че истината е относителна…
Главният комисар нямаше вид да ми вярва; наблюдаваше ме замислено, като да беше изправен срещу престъпление с неизвестен извършител.
– Може би в историята е така – рече сериозно. – Обаче в криминологията убиецът не е относителен. Той е действително лице от плът и кръв. Ясна е и вината му. Отнел е човешки живот. Вие или ваш колега можете да поправите грешката в тълкуването на историята. Но никой досега не е успял да съживи мъртвец. Не ми се вярва и в бъдеще да е възможно.
Прав беше, но нямах намерение веднага да свия перките.
– Но съществуват и престъпления, за които, макар и незаконни, съвестта ни си казва „О, слава Богу!“, нали? И си мислим, че този човек отдавна си го е заслужил.
– Мислим си… Дори ни харесва. Радваме се, че светът най-сетне се е отървал от този боклук. Но това е грешка. Борбата за предотвратяване на престъпленията не е с убиеца, а с вината. А най-голямата вина е убийството на човек. Защото, както все повтарям, смъртта е необратима.
– А вие, професор Мющак – намеси се Али в този разговор накрак за правото и историята, – одобрявате ли убийството на хора? Имам предвид при основателни причини…
Браво, Мющак, въртя, сука и отново привлече подозренията върху себе си. И то съвсем безпричинно. „Това дете мълчи, мълчи, пък като си отвори устата, змии и гущери падат.“ Дали не беше права леля Шахесте? Ей го сега същия случай…
– Естествено че не, комисар Али… Какво общо имам аз с убийците?
Симпатичният полицай придоби ледено изражение.
– Не казвам, че сте убили, попитах бихте ли оправдали някого за убийство.
Гласът му беше с тон по-нисък от обвинителния. Тази луда глава изобщо не беше вежлив като Невзат. За малко да се разтревожа, но поех дълбоко дъх и събрах всички сили, опитвайки се да не го показвам пред двете наблюдаващи ме ченгета. Не мислех, че съм успял, но нямах друг изход.
– И аз това имах предвид. Убийството е неприемливо деяние. Сиреч… – обърнах се към Невзат за помощ. – Съгласен съм с главния комисар… Няма връщане от смъртта.