Говорех, но бях уплашен че ей сега ще се нахвърлят отгоре ми и няма да ме оставят, докато не си призная.
– Въпросът ви беше интересен…
Объркано погледнах Невзат…
– Моля?
– Въпросът, който зададохте на Тахир Хакъ… За завещанието на Мурад II, написано, след като приел да се върне на трона…
Главният комисар най-неочаквано ми се беше притекъл на помощ.
– Да, въпрос, който те кара да се замислиш – грабнах веднага подадената ръка. – Сигурно му е станало неудобно от младия султан. Иначе защо да пише завещание, бидейки в перфектно здраве?
– Май и вас взе да човърка ранната смърт на Мурад II.
Ето че пак стигнахме до отцеубийството… Колебанието само можеше да ми създаде проблеми…
– Не смъртта, а любопитството… – поправих го светкавично. – Особено впечатление оставя изготвянето на завещание веднага след склоняването на Мурад II да се върне на трона. Дали Мурад Хан се е боял от сина си или от фракциите в двореца? А може би си е мислел, че смъртта тъй или инак няма да го подмине и е искал да бъде подготвен? Ние, историците, сме длъжни да тълкуваме събитията от твърде много аспекти. Само така може да се стигне до истината. Ако се върнем отново на примера с Мурад II, възникналите въпроси и научни съмнения не могат да докажат, че младият принц е убил баща си. Какво доказват? Че при османците наследяването на престола винаги е било оспорвано… И в повечето случаи – свързано с кръвопролитие… Но както подчерта и професор Тахир, Мехмед II няма никаква връзка със смъртта на Мурад II… Ако щеш, го наречи Божия воля, ако щеш – природа… Ако търсите убиец, трябва да се консултирате с архангел Михаил. Защото шестият османски падишах е починал от естествена смърт.
Изгледа ме невярващо.
– Струва ми се, че в действителност не го мислите – прекъсна ме. – Но така да е…
Не, Невзат нямаше лесно да изтърве следата. Посочи с ръка струпалите се пред входа на залата Четин, Ерол и Сибел, които навярно също като нас продължаваха да обсъждат тихата война между Мурад II и сина му Мехмед II.
– Кои са тези младежи?
Разбира се, опитният ни главен комисар беше забелязал напрежението между тях и Тахир Хакъ. Трябваше да съм много бдителен, насреща си имах човек, непропускащ никакви подробности.
– Занимават се с проучвания – отговорих възможно най-неангажирано. – Едно време се наричаха асистенти… Наименованието се промени, но и сега вършат работата на професора си.
През лицето му премина сянка на съмнение.
– Професорът не е ли пенсионер?
– Да, но влюбен в професията си историк… – усмихнах се. – Веднъж рече: „Докато не съм станал история, историцизмът ми няма да свърши.“ – Да, професор Тахир се пенсионира, но не изостави работата си. И тези младежи са му неофициални асистенти.
Без да откъсва поглед от младите историци, продължи да подпитва:
– Но май не се разбират много с Тахир Хакъ…
Още веднъж ми падна удобен случай. Жалко щеше да бъде, ако го пропуснех. „Има нещо потайно в това дете – казваше баща ми. – Не е толкова невинен, колкото изглежда.“ Невинен ли? Колкото може да бъде невинен един убиец, толкова и аз… Явно много навътре съм приел тази мисъл… С каква лекота само използвам за себе си определението убиец… А можеше да се лъжа. Случилото се преди малко показваше, че това е напълно възможно. Нещо се кроеше срещу мен в този университет. Тези сърдити на Нюзхет, запалени по Завоевателя младежи… И какво, можеха ли да убият професор, защото проявил неуважение към великия владетел? Със собствените си уши чух споровете преди малко. Странна реакция и гняв, който не бях срещал досега…
– Всъщност се случва за пръв път – споделих изненадата си с полицаите. – Тези младежи много уважават професора… – и като установих, че ме слушат с интерес, изстрелях отровните слова, служещи на тайната ми цел. – Преди лекцията са водили някакъв спор… Професорът им се разкрещял… Затова са малко напрегнати… Нещо за покойната Нюзхет…
Покойната Нюзхет! Още не е минал и един ден и голямата ми любов, смисълът на живота ми, вече стана покойната Нюзхет? Двайсет и една години чакай и забрави за двайсет и един часа. Много си верен, Мющак! Надигащото се в душата ми чувство за вина беше потиснато от въпроса на Невзат:
– Познаваха ли жертвата?
Реагирах неприязнено, като на глупав въпрос.
– Че има ли историк, който да не познава Нюзхет? Явно са се срещнали лично. Говорят, че Четин и Нюзхет са се скарали.
– Четин онзи кютюк ли е – попита нахаканият комисар. – Изглежда нещо нервен.
Още малко да убие с поглед младия историк.