Населението на Египет вероятно е било по-малко от милион. Въпреки че Египет бил обширна земя, 95 % от населението му живеело на 5 % от площта, разположена от двете страни на Нил. Реката била сърцето на държавата - дори годишните сезони се определяли от нея. Нашият календар от 365 дни произлиза от египтяните, само че те отчитали само три сезона: пълноводие, когато Нил прииждал и заливал сушата; изплуване, когато водата се отдръпвала; лято, сухия сезон. Всеки сезон имал четири месеца с продължителност 30 дни. В края на годината се добавяли „5-те допълнителни дни“, за да станат общо 365 за цялата година.
Най-необикновеният сезон за Египет бил пълноводието, защото тогава наставало време за почивка - нивята оставали под водата и почти нямало земеделска работа. През тези седмици поправяли ралата и инструментите, обсъждали бъдещите реколти и правели планове. При отдръпването на Нил засявали посевите, а през лятото прибирали реколтите.
Обичайната храна на земеделците била хляб и бира - фраза, която се превърнала в синоним на храна въобще. Една от обичайните погребални молитви започва така: „Нека владетелят предложи дарове на Озирис, бога на Запада. Нека даде хляб и бира, говеда, гъски и волове и всички хубави и чисти неща, с които се хранят боговете.“ Дългият сезон, през който посевите израствали, давал възможност на египтяните да отглеждат много видове култури, най-важните от които били пшеницата и луковите растения. Месото се пазело за по-високопоставените класи, а земеделците се хранели и с риба от Нил - любимата им риба била костурът. Във всеки случай, каквото и да ядели египтяните, то било придружено с лук. Година след година отглежданите в Египет култури давали изобилни реколти и това неизбежно действало успокоително, създавайки усещане за сигурност по двата бряга на Нил, усещане, че природата и светът никога няма да им предложат лоши изненади. Това чувство се подхранвало и от географското положение на Египет, който бил изолиран от съседите си. На запад се простирали безкрайни километри пустиня. За да могат да я прекосят, древните копаели кладенци и се запасявали с провизии - с две думи, изисквало се огромна организация и внимателно планиране. Например едно пътуване от Либия до Египет означавало да се преминат повече от 700 километра безплодни глинести земи. Шест века след Тутанкамон, когато персийският цар Камбис изпратил двайсетхилядна армия през същата пустиня, всички изчезнали безследно.
На изток Египет граничи с Червено море, по брега на което се простират близо двеста километра негостоприемни пясъци. (По стечение на обстоятелствата камилата - „корабът на пустинята“, дошла в Египет едва по време на римското нашествие - повече от хиляда години след Тутанкамон.) На север стотиците километри средиземноморско крайбрежие образуват трета естествена преграда, макар тя да е по-скоро психологическа, отколкото реална. Египтяните били развили умения за свободно плаване по течението на Нил и си останали речни моряци, които не се изкушавали от съблазните и опасностите на откритото море. Югът предлагал достъп до Египет по реката, тъй като Нил продължавал далеч по на юг от Египет. Понеже течението е в посока от юг на север, а преобладаващите ветрове духат от север на юг, пътуването по реката било лесно и в двете посоки. Когато се отправяли на север, моряците плавали по течението, като само направлявали лодките с гребла; когато пътували на юг, опъвали платната и се оставяли на вятъра да ги води. Пътуването с лодки било лесно, освен по южната граница на Египет, където огромни речни камъни образували водопади. Въпреки че било възможно да се заобикалят такива бариери, плаването било изключително трудно. Екипажите трябвало да извличат лодките от реката и да ги теглят, заобикаляйки камъните, или пък да ги изтеглят с въжета по бързеите. Не било лесно.
В по-късните векове египтяните започнали да скитат по други земи и да носят у дома разни богатства, но винаги им било ясно, че живеят в рай, който съществува сега и тук и го няма никъде другаде по света.
Монархията се установява в египет
Древните египтяни почитали фараона си не просто като свой водач, а като олицетворение на самата държава. Първият фараон на Египет в началото на третото хилядолетие пр. Хр., Нармер, създал държава от две независими територии. Дълго след това египтяните наричали страната си „Двете земи“, чието непрекъснато обединяване изцяло зависело от фараона.
Аспидната плоча на Нармер - висок близо метър каменен релеф, е един от най-забележителните паметници в цялата безценна колекция на Египетския музей в Кайро. Той прославя подвизите на първия фараон на Египет, довели до обединението на страната. От едната му страна е изобразен цар Нармер, с традиционната бяла корона на Горен Египет, който поразява с боздуган врага си (предполага се, че това е бил владетелят от север), като го държи за косата. От другата страна Нармер върви в процесия и е с червената корона на Долен Египет (севера). Там той е цар на Севера и Юга, първият цар от първата династия. Обединението станало през 3200 година пр. Хр., близо 2000 години преди Тутанкамон да стане цар на Горен и Долен Египет, но когато царят юноша се възкачил на престола, представата за царската власт била буквално непроменена от времето на цар Нармер. През следващите 3000 години Египет се управлява от царе с абсолютна власт, на които се гледало като на богове на земята и които били лично отговорни за добруването на Египет. Всеки фараон бил папа, президент, цар и главнокомандващ - всичко в едно.