С процъфтяването на Египет страната се разделила на административни единици, наречени номи, почти синоними на американските щати. Имало 44 номи, всяка от които си имала номарх, или губернатор, на чието подчинение били останалите длъжностни лица - кметове на градовете, надзиратели на строежите, надзиратели на писарите, надзиратели на конюшните. Всички тези длъжностни лица били избирани измежду редиците на писарите. Не е чудно, че родителите все поощрявали децата си да станат писари. Това била средната класа.
Съществували писания, които съветват как да се издигнеш по-бързо в обществото: „Не прекалявай с пиенето на бира, защото може да произнесеш лоши думи.“ „Изучавай писанията, съхрани ги в сърцето си и тогава думите ти ще имат въздействие.“ „Внимавай за длъжността си, независимо дали е висока или ниска; не е хубаво да припираш за издигането си, дръж се според положението си.“ На практика това бил цял образователен курс в стила на Дейл Карне- ги за древните египтяни.
Всичко това било възможно поради нарастващия брой на земеделците. Нямало гладни гърла. Всеки новодошъл можел да бъде нахранен и пак оставала храна. Имало средства за издръжка на луксозни занимания. За декориране на стените на гробниците били наемани художници, на бижутерите и занаятчиите се плащало за творенията им, и всичко това било дар от Нил.
По времето, когато Тутанкамон дошъл на власт, трите основни сили в египетското общество - царската власт, войската и жречеството - били формирани от векове и ставали все по-силни, по-алчни и по-независими. Фараонът не можел да поддържа божествения ред без жречеството и войската. Жреците били алчни за даренията на фараона и за плячката, която носела войската. Войската, също силна сама по себе си, все още настоявала за божествено благоволение за успех при нашествията си, така че за нея било политически изгодно да има подкрепата на жреците. Равновесието между тези три институции било крехко, защото всяка от тях вече била толкова силна, че било почти невъзможно да бъде спряна. Но идеята за божествеността на царя оставала в центъра на всичко и Египет бил немислим без фараон.
Царската власт поставила основите на цивилизацията в древния свят. Всяка велика нация е имала водач, без когото би изпаднала в хаос, но единствено Египет възприемал своя цар за божествен - фараонът бил синът на Ре, бога на слънцето. Другите нации били предвождани от простосмъртни, а начело на Египет стоял един бог.
От приблизително 170-те царе, чието управление е записано, повечето следвали и утвърждавали традиционната роля на паря. Той предвождал войската, строял паметници и принасял дарове на боговете. Под водачеството на царя имало божествен ред и Египет процъфтявал, но предаваното по наследство царуване от времето на Нармер до Тутанкамон имало своите прекъсвания.
Съществува мнение, че египетската история е била напълно безметежна, но всъщност е имало моменти, когато страната се е разкъсвала от драматични събития. Важното е, че обществото е било поставено на такива здрави основи, че след подобни редки събития редът можел да бъде възстановен. В кратките периоди на хаос инфраструктурата се запазвала, земята продължавала да ражда обилно, жреците били все така богати, концепцията за царската власт не се променяла, а войската оставала в периферията. Пирамидите например са построени през Старото царство (2686 - 2181 г. пр. Хр.), но към 2200 г. пр. Хр. в Египет настъпила анархия и приключила епохата на строителството на пирамиди. Не сме сигурни защо точно се е сринало египетското общество, тъй като са отстанали много малко писмени паметници. Една от теориите е, че последният фараон през Старото царство живял твърде дълго. Пиопи II станал фараон още като дете и царувал повече от 90 години - той е най-дълго управлявалият монарх в историята на света. Обратно на сегашна Англия, където монархът е само фигура, египетският фараон реално предвождал армията в битките. Стигайки до дълбока старост, вероятно Пиопи не е бил в състояние да управлява добре, не можел да ръководи войската, което отслабило мощта на страната. Египет се срутвал под собствената си огромна мощ, силното централизирано управление и абсолютната царска власт. Ако фараонът бил слаб, Египет страдал. Тутанкамон щял да научи този урок от първа ръка.