При подготовката на ръкописа имах голям късмет. Съпругата ми Пат Ремлър прекара дълги часове пред компютъра, за да усъвършенства ръкописа. Може и да не съм бил много щастлив всеки път, когато чувах „Брайър, това тук просто няма смисъл“, но определено беше от полза за книгата. Моят приятел и колега д-р Хойт Хобс от университета „К. У. Поуст“ в Лонг Айлънд прочете много от версиите, направи съществени предложения - както структурни, така и египтоложки, и беше човекът отбор, който засвиделстваше пълна подкрепа през цялото време, докато се редактираше ръкописът. Освен това, като говорим за редакторския фронт, там винаги присъстваше Елизабет Хаймълфарб и с готовност вършеше каквото трябва. Най-много искам да благодаря на Лайза Доусън, моята редакторка от Путнам. Сигурен съм, че въобще не е имала представа в какво се забърква, когато за първи път се захвана с „Убийството на Тутанкамон“. Именно нейният безпогрешен поглед по отношение на това как трябва да изглежда книгата я направи толкова последователна, колкото е сега. Ако тази книга успява да разкаже историята на Тутанкамон, това до голяма степен се дължи на усилията на Лайза.
ВЪВЕДЕНИЕ
Д-р Р. Г. Харисън, декан на катедрата по анатомия в университета в Ливърпул, сочеше рентгенова снимка на череп и обясняваше едно плътно петно върху филма. Мнението му беше, че то е „с нормални размери, но фактически може да е причинено от кръвоизлив на мозъчната мембрана в тази част на главата. А той пък може да е бил предизвикан от удар в тила, което от своя страна можеше да е причина за смъртта.“1
Пациентът му, фараонът Тутанкамон, беше мъртъв от 3000 години.
Д-р Харисън беше участвал и в друго телевизионно предаване за цар Тут - още едно от поредицата за Тутмания, започнала след откриването на гробницата на младия цар през 1922 г. Всъщност Тутанкамон не ме интересуваше. Бях видял богатствата му в Египетския музей в Кайро, бях чул историята за откриването на гробницата му и повече не се и замислях за него.
Не знам защо гледах последните медийни допълнения към цялата врява около Тут, но тъкмо се канех да изключа телевизора, когато до съзнанието ми стигна мисълта, че всъщност д-р Харисън казваше нещо ново. На екрана се появиха рентгенови снимки на гърдите на Тутанкамон, после на дългите кости на ръцете и краката. Развълнувах се. Рентгеновите снимки съдържаха нови клинично-лабораторни доказателства за възможността Тутанкамон да е бил убит. В главата ми се завъртя една идея, която не можех да пренебрегна.
Толкова много информация можеше да бъде разбулена от мумията на Тутанкамон. Какво ще стане, ако ѝ хвърля едно око отново? Мумията никога не е била изследвана от гледна точка на това дали Тутанкамон е бил жертва на убийство. Дали е умрял веднага след удара в тила, или е поживял известно време? Дали е бил в добро здраве, когато е починал, или пък е бил болен? Какво е ял за последно? Колко време след като се е нахранил е, умрял? Знаех, че вероятно никога няма да ми позволят да изследвам мумията на Тутанкамон - тя беше запечатана в Долината на царете и Върховният съвет за антики към Египетската организация за закрила на антиките никога нямаше да разреши да се направи аутопсия на Тутанкамон. Но все пак съществуваха рентгеновите снимки, фотографии на вътрешните му органи и докладите от прегледа на тялото през 1925 г. Много материал имаше за проучване. Не беше казана последната дума за смъртта на Тутанкамон.
Труповете ме очароват - от професионална точка, разбира се. Мумиите са ми специалност, имам особени интереси в областта на палеопатологията - болестите на древните хора. От каква ли болест е страдал древният египтянин? Какви са били шансовете му да се възстанови? Как е понасял болестта си? Отговорите се съдържат в мумиите. С една съвременна аутопсия, извършена с модерни технологии, може да се види какво е ял, когато го е налегнала болестта, и ако имаме късмет, каква е причината за смъртта. Освен конкретната информация, когато погледна лицето на мумията, се поражда някаква непосредствена близост, която липсва при гледането на предмети на изкуството. Заставам лице в лице с човек, живял преди 3000 години.
Спомням си как работехме с Майкъл Силва - испанец, трето поколение бижутер, специализирал в работата със сребро. Опитвахме се да разберем точно как са изработвали амулетите си древните египетски майстори. Майкъл искаше да използва мозаични калъпи отпреди 3000 години и като възстанови процеса по изработването, да направи копия на амулетите. На гърба на единия от калъпите можеше да се види отпечатък от палеца на древния занаятчия - вероятно там беше придържал влажната глина. Разбираемо беше вълнението на Майкъл при тази връзка с древното човечество - призрачна следа, оставена от човека, притискал точно това парче глина преди 3000 години. В моята работа аз докосвам истинските пръсти. Другите египтолози са също толкова запалени по работата си и много от тях допринесоха с доказателства за всичко, което представям тук.