Така че жрецът хирург се обърнал към Анхесенамон и произнесъл думите, от които тя най-много се страхувала:
- Това заболяване е нелечимо.
Анхесенамон заридала, помощник-хирургът получил наставления да почисти ноздрите на фараона ог кръвта. Сега фараонът дишал по-лесно и лежал спокойно върху ниското си легло. Извикали магьосници знахари да помагат на царя.
До следобеда магьосниците вече били събрали необходимите съставки за приготвянето на лапа - равни части семе от кориандър, маково семе, пелин, плодове от растението самес, смриково семе. Смесено с мед, всичко това образувало паста, която поставили върху раната и я покрили с кърпа от фино изтъкан лен, на която било нарисувано окото на Хор. Богът сокол Хор изгубил едното си око в битката със Сет, но богът на магията Тот магически му го регенерирал. Символите, съдържащи окото на сокол, се превърнали в знак за оздравяване.
През първите няколко дни царял оптимизъм. Тутанкамон дошъл за кратко в съзнание и можел да се храни. Анхесенамон му донесла надробени фурми, примесени с яйца, защото яйцата имали възстановителни свойства. Магьосниците знахари слагали „яйчено брашно“ - черупки от яйца, стрити на прах, - във виното на Тутанкамон, за да може повреденият му череп да зарасне гладко като яйчена черупка.2 И въпреки това дните течали, а фараонът, ту в съзнание, ту в безсъзнание, губел сили. Погледът му се замъглявал, болката в главата ставала непоносима - сякаш усещал тежести навсякъде по черепа си. За да приспи болката, Анхесенамон му носела все повече и повече от любимото му вино, направено от гроздето в собствените му лозя. Когато дошла зимата, Тутанкамон за последен път изпаднал в безсъзнание и можел да приема единствено малки количества вино със сламка, но и това му било изключително трудно.
Анхесенамон първа започнала да го оплаква, защото била при него, когато умрял, после слугините в двореца подхванали жалейката, която се разпространила по река Тигър, обединявайки и бедни, и богати в първичния ритуал на сутрешен плач, с който възвестявали на Озирис, бога на мъртвите, да очаква още една душа от западната част на страната. Само няколко часа след шока Ейе започнал да организира погребението на Тутанкамон.
Гореизложеният разказ за смъртта на Тутанкамон е измислен, но той се основава на доказателства, оцелели 3300 години след смъртта му. В състояние сме да възстановим погребението му дори по-добре.
Гробницата, която Тутанкамон градял за себе си, намираща се непосредствено до тази на дядо му в западния хребет на Долината на царете, далеч не била завършена, когато юношата цар починал. Имало обаче почти завършена и неизползвана гробница в основната долина. Първоначално тя била предназначена за знатна личност - рядко оказвана, макар и не без прецедент, чест. Ейе решил да приспособи малката гробница за своя фараон. Художници веднага започнали да рисуват подходящи сцени по стените, нямало време за гравиране. Докато се оформяла гробницата, балсамьорите подготвяли тялото на Тутанкамон за вечността.
Мумифицирането е физически процес, но на всеки етап балсамирането се придружавало от религиозни ритуали. Най-важната стъпка била да се отстранят всички течности от тялото възможно най-бързо. На бактериите им е необходима течност, за да разрушават тъканите - ако няма вода, няма да има разлагане.
Както мозъкът, така и вътрешните органи са изключително влажни и трябвало да бъдат отстранени скоро след смъртта, за да се избегне всякакво гниене. Когато тялото на Тутанкамон било занесено на царските балсамьори, те го поставили на маса за мумифициране от алабастър, наклонена така, че в процеса на работата по тялото течностите да се оттичат в подложена отдолу купа. Мозъкът бил изваден, като вкарали в ноздрата дълга жица, която проникнала през костта на носната кухина и стигнала до черепа. После завъртели жицата -- използвали я като тел за разбиване на яйца, за да разбият мозъчната тъкан до полутечно състояние и тя да може да изтече през ноздрите, когато обърнат тялото обратно. Балсамьорите запазили почти всяка част от тялото на Тутанкамон, за да е цял, когато възкръсне в отвъдния свят. Изхвърлили мозъка обаче, тъй като не познавали неговите функции. Египтяните смятали, че човек мисли със сърцето си, а не с мозъка, защото именно сърцето започва да бие ускорено, когато сме развълнувани, а не мозъкът.