Имах чувството, че началото на предварителното следствие започва добре. Когато трупът на професора беше най-после вдигнат и отнесен за изследване в моргата, помолих учтиво, но със служебен тон присъствуващите да се съберат на разговор в гостната. Наближаваше два часът след полунощ.
За следователя, мисля си, първият разговор с „непосредствените“ свидетели на едно убийство прилича например на светлината, която хвърля наоколо си в мъглива вечер един уличен фенер. Тази светлина не прояснява много-много обстановката, но поне дава възможност на пътника (ако той е пътник с опит!) да разбере къде се намира в момента и какво има в непосредствена близост до него. Следователят не знае дали между тези свидетели не се намира и самият убиец, но ако е по-ловък човек, той може да „подуши“ още начаса има ли в отношенията между убития й някои от свидетелите „хляб“, който да подхрани по-нататък едни ползотворни разкрития.
Според мен за криминалиста е свойствено да гледа на отношенията между хората като на своего реда рудници — копаеш, копаеш и току се натъкнеш на следа от „златоносна“ жила. Добрите отношения не водят към произшествия, но лошите отношения съдържат поводи за какви ли не престъпления! И ако се мисля за добър криминалист, то е поради обстоятелството, че аз отдавна съм проумял тази житейска философия.
Разбира се, не е достатъчно само да знаеш, че като разкриваш отношенията, ще стигнеш и до убиеца! Криминалистът трябва да владее изкуството за правене на „проходки“. В рудниците се правят проходки, нали? Е, и в отношенията следва да се правят. Но за правене на проходки е необходимо умение — условие, без което следователят ще прилича на плувец, който не знае да плува.
— И така — рекох на моите свидетели, когато всички насядаха в гостната, — вие може да бъдете много полезни за разкриването на убиеца или убийците, но само при едно условие — че говорите истината и само истината!
— Какво искате да кажете? — погледна ме със зли очи Надя Кодова Астарджиева, дъщерята на професора.
От Данчев, с когото бях водил разговор насаме, вече знаех имената и службите на присъствуващите. Тази хубавица на 36 години беше управителка на магазин за продажба на кожени облекла.
— Казах, че трябва да се придържате строго към истината! — отговорих безстрастно на хубавицата.
Имайте предвид, моля — каза възбудена дъщерята на професора, — че тук присъствуват най-близките хора на татко! Те ще ви говорят за истината и без вашите предварителни напътствия. И това се разбира от само себе си. Всички ние сме еднакво заинтересовани истината да излезе наяве!
— Другарко Кодова — рекох, — в какво сте заинтересовани всички и поотделно — на мен лично не ми е известно. — И веднага направих „салто“: — В колко часа тази вечер видяхте за последен път баща си?
— Аз ли? — навярно възнамеряваше да се възмути, задето бях започнал да разпитвам нея, дъщерята, но след като помълча тридесетима секунди, намери за благоразумно да отмине това обстоятелство. — Когато удари единадесет часът, татко беше в хола и разговаряше с някого по телефона — рече тя. Помисли отново тридесетина секунди и допълни: — Този зумер — посочи тя, — който татко инсталира, за да чува телефона, позвъня минута-две преди да удари единадесет часът.
— Минута или две — това не е едно и също! — рекох.
— Две минути! — обади се доктор Беровски. — Телефонът позвъня точно две минути преди да удари единадесет часът.
— Ти пък откъде си чул часовника? — учудено се извърна към него Надя. — По това време ти беше в кухнята. Оттам не може да се чуе кога бие часовникът!
Ето че разговорът започваше любопитно още от самото си начало! Идеше ми да извикам: „Спрете, милинки, карайте се, за косите се хванете, от това ще имам само полза!“ и доволно да потъркам ръце. Но се въздържах; когато Надя „настъпи“ доктора, аз дори не мигнах с око.