— Ха де! — каза с мрачна шеговитост Кодов.
— Вие какво мислите по въпроса? — обърнах се към д-р Буков. — Имате ли мнение за секундите?
— Смятам въпроса относно секундите за мъчно установим! — отвърна тихо д-р Буков. — А може би и за неустановим! — добави той, след като помълча.
Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно — рекох си наум. — Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“
— Благодаря! — кимнах на д-р Буков. — Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.
— О, да! — каза д-р Буков.
Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ — рекох си наум.
Изправих се от мястото си:
— Петнадесет минути почивка! — рекох. — Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но — поединично.
С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.
Сипеше се дребен сняг.
5.
— Другарко Кодова, освен баща ви, кой друг живееше в този дом?
— Баща ми живееше сам. Откакто се нанесохме с мъжа ми в собствено жилище, той остана в апартамента сам.
— Но нали казахте преди малко, че имате брат, който работи в Либия. Когато се завръща в София, не отсяда ли при баща си?
— Отсяда, но бих казала — формално. Повечето време от отпуската си прекарва? — Тя повдигна рамене.
— Да — рекох. — Баща ви е живял сам. Е, добре, но жилището, простете ме за израза — не прилича никак на ергенско, нали?
Личеше си, че тази тема не й беше приятна, но понеже продължавах да я гледам въпросително, тя отговори на въпроса ми подчертано кратко и сухо:
— Баща ми си услови една жена за „икономка“ още в деня, когато ние се изнасяхме.
— Което означава, че той е познавал предварително тази жена?
— Баща ми беше вдовец от двадесет години!
— Имам предвид икономката — рекох.
— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.
— Значи е възрастна жена?
— Не бих казала. Дора е на моите години.
— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.
— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!
— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?
— Освен мен и брат ми?
— Освен вас и брат ви!
— Дора. Тя ще си направи устата.
— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?
— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.
— А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?
— Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село — къща с два декара двор. После му дойде друг ум — реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!
Аз нарочно се усмихнах и попитах:
— Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?
— Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. — Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. — Не знам! — Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.
А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.
Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.
— Гражданино Кодов — рекох аз, — повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?
— Колко пъти ще ви разправям едно и също! — рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. — С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата — паницата с шунката!