— Ами д-р Беровски как е, той как се държи?
— Нормално.
— Я ми кажи, Любенов — рекох, — да е излизал вчера докторът по някое време?
След малка пауза Любенов отговори:
— През работното време никъде не е излизал.
— Благодаря, приятелю! — и кимнах на слушалката като идиот.
Оставаше ми още една малка надежда. Реших и нея да сложа на везните, та дано някак да натежи оная паланца, върху която бях струпал бурмичките и колелцата на моята хипотеза. Тоя, дето беше носил касетката на ключаря, за да я отключи, той можеше да ме отведе до една голяма следа!
В София имаше двама ключари, които бяха майстори по старите каси. Единият се казваше бай Трифон, а другият — бай Петър.
Отидох при първия.
— Бай Трифоне — рекох, — да са донасяли при тебе за отключване една стара касетка марка „Буржев“?
Старецът помисли и поклати отрицателно глава.
— Сигурен ли си! — улових се аз за някаква сламка като оня удавник. — Преди седмица, преди месец, преди година?
Старецът пак поклати глава:
— Не помня да ми е носена касетка „Буржев“ ни вчера, ни завчера, нито преди година. На! — Той надяна очилата си и разтвори един опърпай тефтер, толкова овехтял, че приличаше да е отпреди Балканската война. Разлисти го, спря очи на една от последните му страници и започна да шари по нея с показалец, както прави вехтошар с тояжката си, когато рови захвърлени вехтории. — Нали ти казах, уважаеми,… ето… никакъв „Буржев“! Погледни сам, уважаеми, да се увериш!
Нямах основания да не му вярвам, с бай Трифон работех честно и почтено вече десетина години.
При бай Петър ми потръгна. Но… рачешки по отношение на „полезния ефект“, както се казва сега.
На въпроса ми имал ли е работа — напоследък или с по-стара дата; имал ли е работа изобщо с касетка „Буржев“ — бай Петър повдигна докторски очила над побелелите си вежди, засука изшилени мустаци, поизбелели от къната, признак на някогашно мераклийство, и с хитра усмивка попита:
— Ти ще черпиш ли, ако ти кажа?
— Дума да няма! — зарадвах се, лекичко окрилен.
— Какво например ще черпиш?
— Както винаги, бай Петре — кутия локум!
Той склони леко глава към лявото си рамо и рече:
— Тази касетка марка „Буржев“ донесе преди три дена един професор на име Иван Астарджиев. Носеше я неговият шофьор, защото професорът, какъвто вид имаше, не го биваше дори една котка да повдигне.
Аз приседнах на единствения стол в работилницата и започнах да търкам челото си, защото изведнъж усетих нещо като замайване, беше ми се завило свят.
— После? — рекох, като че ли с не свой глас.
— Професорът беше загубил ключа си, та ми носеше тази касетка да я отключа. А секретът на бравата беше една дяволска завъртулка, та дълго се мъчих и накрая трябваше да го насиля. Отключих, но секретът се повреди. Тогава казах на професора: „Ако искате, ваша милост, отново да поправя тази дяволщина, това ще ви струва доста пари, ще се наложи да купувам на «черно» някои «частици».“ „Колко пари ще струва?“ — попита професорът. Казах му, а той почервеня и миглите му започнаха бързо-бързо да се спускат и вдигат гаче срещу него гаснеше и светваше крушка от 500 вата. И представи си, млади мой приятелю, без да каже дума, той посочи касетката на шофьора си и с глава му даде знак да си я вземе обратно. Когато шофьорът изнесе касетката, негова милост подхвърли на тезгяха ми една десетолевка и се изпари през вратата като дух, изскочил от някой забравен гроб. Такъв стипца не бях виждал и надали ще да видя скоро? Какво, млади приятелю, тебе да не те боли зъб?
— Боли ме душата, стари приятелю! — изсумтях аз и също както беше направил професорът преди три дена, тътрих към вратата, но не се „изпарих“ като него, защото далеч не бях толкова необикновено тънък, ами се изхлузих навън с дясното рамо напред — докато слушах сладките приказки на моя ключар, вратата беше се смалила, видя ми се тясна като иглено ухо.
Гмурнах се в снежната мрежа и главата ми тутакси престана да се върти.
— Накъде? — попита ме шофьорът на служебната кола.
Аз повдигнах рамене.
— Наникъде! — рекох.
Дадох му пари да купи кутия локум и да я занесе на моя приятел, а аз си тръгнах за вкъщи пеша.
На масата в кухнята намерих бележка.
„Митенце! — умилкваше се жена ми. — Аз отивам при мама, защото я боли гърлото, изглежда, че е хванала грип. На връщане ще се отбия за малко при Катето, на кафе. Пиленцето е в хладилника, сложи го във фурната, да се позагрее?“ Беше надраскала още един ред, но мене ми беше до гуша, смачках бележката и я захвърлих на пода.
После навих будилника да звъни в 4,30 ч., откачих от закачалката в коридора униформения си шинел, полегнах на миндера, както си бяха облечен, и затворих очи. Изглежда, че тутакси съм заспал.