— Да си стиснем ръцете — каза г-н Хил.
Студената му ръка стискаше здраво.
— Обзаложихме се.
— Добре. Е, лека нощ, тлъст мърлячо — каза г-н Хил и стана.
— Какво? — възкликна г-н Бентли, не толкова обиден, колкото втрещен от чутите думи.
— Лека нощ, мърлячо — повтори г-н Хил, като го гледаше спокойно. Ръцете му се занимаваха с копчетата на лятната му риза. Плоският му корем беше оголен. Виждаше се някакъв стар белег. Сякаш от куршум.
— Виждате — каза г-н Хил, когато забеляза опулените очи на пълния мъж в люлеещия се стол. — И друг път съм правил този облог.
Вратата тихо се затвори. Г-н Хил беше изчезнал.
В един и десет лампата в стаята му още светеше. Г-н Бентли седеше сам в тъмното, сън не го ловеше. Накрая стана, пристъпи тихо в хола и видя г-н Хил. Вратата на стаята му беше отворена и г-н Хил стоеше пред огледалото, като се докосваше, потупваше и пощипваше ту тук, ту там.
И сякаш си мислеше — Погледни ме! Виж тук, Бентли. И тук!
И Бентли гледаше.
На гърдите и корема на г-н Хил имаше три кръгли белега. В сърдечната област се точеше дълга следа от нож, както и втора, по-малка, на врата. А гърбът му сякаш беше раздран от ноктите на освирепял дракон, оставил след себе си страховити дълбоки бразди.
Г-н Бентли стоеше зяпнал, с леко разперени ръце.
— Влезте — каза г-н Хил.
Бентли не помръдна.
— До късно стоите.
— Просто се оглеждам. Суета.
— Тези белези…
— Малко са, нали?
— Толкова много… Господи, никога не съм виждал подобно нещо. Как се сдобихте с тях?
Гол до кръста, Хил продължаваше да се гледа и опипва.
— Е, може би вече можете да се досетите. — Намигна и се усмихна дружелюбно.
— Как ги получихте?
— Ще събудите жена си.
— Кажете ми!
— Използвайте въображението си, човече.
Издиша, вдиша и отново издиша.
— Какво мога да направя за вас, г-н Бентли?
— Дойдох…
— Говорете.
— Искам да напуснете.
— О, стига, Бентли.
— Стаята ни трябва.
— Наистина ли?
— Майката на жена ми ще идва на гости.
— Лъжете.
Бентли кимна.
— Да. Лъжа.
— Защо не го кажете направо? Искате да напусна. Точка.
— Именно.
— Защото се страхувате от мен.
— Не. Не се страхувам.
— Ами ако ви кажа, че няма да напусна?
— Не. Не можете да го направите.
— Мога. И го правя.
— Не, не.
— Какво ще има за закуска, пак ли шунка с яйца? — Проточи врат да разгледа малкия белег.
— Моля ви, кажете, че ще си тръгнете — умолително рече г-н Бентли.
— Не — отвърна г-н Хил.
— Моля ви.
— Няма смисъл да ме молите. Само се правите на глупак.
— Тогава, ако останете, да отменим облога.
— Защо да го отменяме?
— Така.
— Страхувате се от себе си ли?
— Не, не се страхувам!
— Шш. — Посочи стената. — Жена ви.
— Хайде да отменим облога. Ето. Вземете парите. Печелите!
Затършува трескаво в джоба си и извади десетачетата. Хвърли ги на тоалетката. Г-н Хил продължи да опипва корема си.
— Вземете ги! Печелите! Бих могъл да извърша убийство. Признавам, бих могъл.
Г-н Хил почака малко и без да поглежда към тоалетката, намери опипом монетите, взе ги, задрънча с тях и му ги подаде.
— Вземете.
— Не ги искам! — Бентли заотстъпва към вратата.
— Вземете ги.
— Печелите!
— Облогът си е облог. Това не доказва нищо.
Обърна се, пристъпи до Бентли, пъхна монетите в джоба на ризата му и го потупа. Бентли отстъпи две крачки назад в хола.
— Не се обзалагам просто така — рече Хил.
Бентли се взираше в ужасните белези.
— С колко други хора сте сключвали този облог! — извика той. — С колко?
Хил се разсмя.
— Шунка и яйца, а?
— С колко? С колко?
— Ще се видим на закуска — отговори г-н Хил.
Вратата се затвори. Г-н Бентли остана загледан в нея. Сякаш виждаше белезите през нея, сякаш погледът му минаваше през преградата. Белези от бръснач. Белези от нож. Висяха по облицовката като чворове в старо дърво.
Светлината от другата страна угасна.
Стоеше над тялото и слушаше събуждащата се къща, трополенето на стъпки по стълбите, виковете, сподавените писъци и суматохата. Всеки момент около него ще се струпат хора. Всеки момент ще се разнесе вой на сирена и ще замигат червени светлини, ще се чуе трясък на автомобилни врати, белезници ще щракнат около месестите му китки, ще последват въпроси, взиране в пребледнялото му, объркано лице. Но засега той просто стоеше над тялото и пипаше непохватно. Пистолетът бе паднал във високата, приятно ухаеща трева. Въздухът все още бе зареден с електричество, но бурята беше отминала и той отново започваше да забелязва нещата около себе си. И ето че дясната му ръка съвсем своеволно запълзя като сляпа къртица и зарови, зарови безчувствено в джоба на ризата му, докато не намери каквото търсеше. Усети как пълното му тяло се преви, наведе се и едва не падна, сякаш се хвърляше върху трупа. Сляпата му ръка се пресегна, затвори вперените нагоре очи на г-н Хил и постави върху сбръчканите, изстиващи клепачи по едно лъскаво десетаче.