Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите
1
Отхвърленото предложение
— Не ви разбирам, господин Лайн.
Младата жена, която гледаше Торнтън Лайн, беше чудно хубава. Кожата й беше гладка и нежно розова, а в дълбоките й сериозни сиви очи проблясваше пламъче, което би стреснало всекиго, стига той да не бе толкова опиянен от гениалността и дарбата си да убеждава, както собственикът на универсалния магазин „Лайн“.
Той не я поглеждаше в очите. Наблюдаваше одобрително безукорната й снажна фигура, отметнатата хубава глава, изваяните й нежни ръце.
Лайн приглади назад черния си перчем и се усмихна. Живееше с убеждението, че лицето му е белязано от проницателния му ум, а донякъде болезненият му цвят би могъл да мине за отличителна черта на „блед мислител“.
Отмести очи от големия еркерен прозорец, който гледаше надолу към претъпкания магазин, и се взря в младата жена.
Беше наредил кабинетът му да е на мецанина и да е с големи прозорци, та когато пожелае, да хвърля по някой поглед към най-важната част от голямата фирма, която имаше късмет да притежава.
Забеляза как от време на време към него се обръща по някое лице и разбра, че вниманието на всички момичета е привлечено от малката сцена, която се виждаше от долния етаж и в която против волята си участваше една служителка. Тя също го забеляза и се ядоса още повече. Понечи да си тръгне, ала Лайн я спря.
— Не разбирате, Одет. — Говореше тихо и напевно, с едва доловима нежност. После внезапно попита: — Прочетохте ли книжката ми? Сигурно ви се е видяло доста странно човек с моето положение да си пилее времето с поезия. Повечето стихове съм написал преди да се заема с този отвратителен, проклет магазин… преди да се превърна в търговец!
Момичето мълчеше и Лайн го изгледа с любопитство. Сетне пак попита:
— Какво ще кажете за стиховете?
Устните й трепереха и Лайн пак го изтълкува погрешно.
— Нямах намерение да обсъждам стихосбирката ви — отвърна жената с нарастващо възмущение, — но понеже ми е дадена с определена цел, ще ви кажа, че само изрод би могъл да я напише и само някой малоумник ще я чете с удоволствие!
Той почервеня. Суетата му беше дълбоко засегната.
— Каква еснафка сте, госпожице Райдър! — изхили се Лайн.
Стиховете бяха посрещнати възторжено от най-прочутите критици в страната, според тях те възпроизвеждали цялата красота на древната елинска поезия.
Жената понечи да каже нещо, но се отказа и стисна зъби. Сетне попита:
— Мога ли да си вървя, господин Лайн?
— Още не — отвърна хладно той. — Преди малко споменахте, че не разбирате за какво говоря. Този път ще го кажа по-ясно. Както сигурно знаете, сте много красиво момиче, а съдбата по всяка вероятност ви е отредила да станете съпруга на някой обикновен човечец с еснафски манталитет, който направо ще ви зароби. Такава е орисията на жената от средното съсловие. И за кой дявол ще се примирявате с такова положение? Само защото някакъв тип в черно сако и бяла риза ви е мърморил нещо, което няма смисъл и значение за всеки с малко мозък в главата. Нямаше да си правя труда да се занимавам с вас и да ставам за смях, ако не бях готов да ви ощастливя, каквото и да ми струва това.
Приближи се бавно до нея и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно се дръпна и Лайн се засмя.
— Какво ще кажете?
Момичето се обърна към него с искрящи очи.
— Ще кажа, че предпочитам да съм жена на някой отруден човечец с чисти помисли, отколкото да се свържа с тип като вас! Нямате никакво право да ме обиждате единствено защото съм на работа при вас, само един негодник ще ми предложи такова нещо.
Морав от гняв, Лайн кресна:
— Знаете ли с кого говорите?
— Говоря с Торнтън Лайн — рече задъхана тя, — известен като собственик на универсалния магазин „Лайн“, работодател на Одет Райдър, която получава от него три лири седмично…
Дъхът му секна от ярост.
— Мерете си думите! — изсъска той.
— Говоря с мъж, който с живота си петни самото понятие „човек“ — поде бързо момичето. — Мъж, който в нищо не е искрен, който живее благодарение на ума и името на баща си, с парите, които трупа от къртовския труд на по-свестни от него хора. Не ме е страх от вас — отсече с ненавист младата жена, когато Лайн пристъпи към нея. — О, зная, че няма повече да работя за вас, напускам още довечера. В Лондон има други места, където уважават почтеността, а такива като вас получават каквото заслужават!
Мъжът беше оскърбен, унизен, едва ли не смазан от презрението й. Бе загубил дар-слово, само поклати глава, посочи с треперещи пръсти вратата и прошепна: