Не можеше да се начуди, но колкото повече мислеше, толкова по-озадачен оставаше. Много потиснат, получи разрешение за обиск.
Въоръжен със заповедта и придружен от Уайтсайд, той се отправи към жилището на Еджуеър Роуд. Показа заповедта на портиера, който беше и пазач на сградата, и получи от него ключа. Докато го обръщаше в ключалката и влизаше в антрето, Тарлинг си спомни последния път, когато бе идвал в жилището, и изпита дълбоко съжаление към момичето. Посегна и запали лампата.
В антрето нямаше нищо необичайно. Само дето ги лъхна мирис на застояло — нещо характерно за всички помещения, останали необитаеми макар и за няколко дни.
Но имаше и друго.
Тарлинг подуши, подуши и Уайтсайд. Усетиха дъх на изгоряло, остра миризма на „опърлено“, в който Тарлинг разпозна вонята на барут. Влязоха в мъничката трепезария — вътре беше подредено, нямаше нищо разместено.
— Интересно — посочи Уайтсайд към бюфета и Тарлинг видя стъклената ваза, в която имаше няколко нарциса.
Две-три от цветята бяха паднали или измъкнати и лежаха спаружени и увехнали върху полираната повърхност.
— Хм! — учуди се Тарлинг. — Това не ми харесва особено.
Обърна се, отиде обратно в антрето и отвори друга врата, която бе открехната. И отново светна. Намираше се в спалнята на момичето. Закова се на място и бавно я огледа. Ако не се броят чекмеджетата на скрина, в стаята нямаше нищо необичайно. На пода пред отворения дрешник беше нахвърляно дамско бельо. Личеше, че момичето е бързало. И още нещо — на леглото се виждаше куфарче, което бе пълно наполовина и явно в бързината също бе изоставено.
Тарлинг влезе в стаята; дори да недовиждаше, пак нямаше да пропусне последното и най-съкрушително доказателство. Стаята бе застлана от край до край с кремав килим. Срещу огнището личеше голямо, тъмночервено, неправилно по форма петно.
Лицето на Тарлинг се опъна.
— Ето къде е застрелян Лайн — каза той.
— Вижте там! — посочи възбудено към скрина Уайтсайд.
Тарлинг бързо пресече стаята и измъкна една дреха, която висеше от чекмеджето — нощница, копринена нощница с незабравки, извезани върху ръкавите. Беше същата като намерената около тялото на Лайн. И още нещо. Щом Тарлинг извади дрехата от чекмеджето, под нея върху белия емайл на шкафа се показа кървав отпечатък от палец!
Детективът се обърна към помощника си със сковано в неумолима маска лице.
— Уайтсайд — рече тихо Тарлинг, — подгответе заповед за арестуването на Одет Райдър по обвинение в предумишлено убийство. Изпратете телеграма до всички полицейски участъци и ми съобщете резултата.
Без дума повече се обърна, излезе от стаята и се отправи пеша към квартирата.
8
Как Сам Стей млъкна
Един лондонски престъпник беше следен денем и нощем. За Сам Стей не беше нещо ново да усеща как зад него небрежно върви детектив, но за първи път в живота си крадецът не се смущаваше, нито се тревожеше от това внимание.
Смъртта на Торнтън Лайн беше най-трагичният удар, който някога бе понасял. И да го арестуваха, чудо голямо! Окаяният престъпник с дългото тъжно лице, толкова сбръчкано и съсухрено, че го състаряваше неимоверно, бе обичал Торнтън Лайн както никого другиго в своя безплоден див живот. Смяташе го за божество с дарби и качества, каквито никой друг не би открил в него. Според Сам Лайн не бе в състояние да извърши зло — той олицетворяваше всичко хубаво у човека.
Торнтън Лайн беше мъртъв! Мъртъв, мъртъв, мъртъв! Тази ужасяваща, невероятна дума отекваше в съзнанието му при всяка крачка. Сам не можеше да почувства друго — всяка друга болка беше притъпена от огромното му страдание.
И кой бе виновен за всичко това? Чия измяна прекъсна този чуден живот? Сам изскърца със зъби. Одет Райдър! Помнеше името. Помнеше всички оскърбления, които тя беше нанесла на този мъж, на неговия благодетел. Помнеше и дългия разговор, който двамата с Лайн водиха сутринта, след като го пуснаха от затвора, и плановете, които бяха кроили.
Сам нямаше откъде да знае, че неговият герой го е лъгал и подтикван от нараненото си самолюбие и суета, е измислил безпочвени обвинения, говорил му е за простъпки, които никога не са извършвани. Престъпникът знаеше само, че този голям човек е починал заради омразата си, която според него бе оправдана.
Вървеше безцелно в западна посока, без да усеща, а и без да го е грижа, че го следи детектив, и тъкмо стигна до края на Пикадили, когато някой го хвана лекичко за ръката. Обърна се, видя познато лице и дебелите му устни се разтеглиха грозно.