— Всъщност — установи по-късно Уайтсайд — показанията му не водят доникъде. Той признава, че не е бил на мястото си точно по времето, когато някой явно е идвал в апартамента — между десет и половина и единайсет без четвърт.
Тарлинг кимна. Беше огледал грижливо пода на коридора, но не бе открил следи от кръв. Не че очакваше да намери такива следи: в случай че убийството е било извършено в апартамента, а нощницата на Одет Райдър е била омотана около тялото на мъртвеца, нямаше как да е текла кръв.
— В едно съм сигурен — заяви той. — Ако Одет Райдър е убийцата, тя е имала съучастник. Иначе не би могла да изнесе или дотътри такъв едър мъж при колата и да го качи в нея, а сетне да го извади и да го сложи на тревата.
— Озадачават ме жълтите нарциси — призна Уайтсайд. — Защо са го намерили с жълти нарциси на гърдите? И защо, ако е убит тук, Одет Райдър си е направила труда да изрази своята почит по този начин?
Тарлинг поклати глава. Намираше се по-близо до решението на последната загадка, отколкото и двамата предполагаха.
След като претърси жилището, той се отправи с кола към Хайд Парк и с помощта на Уайтсайд отиде на мястото, където бяха открили трупа. Оказа се, че са го положили на застлан с чакъл тротоар, по-близо до тревната площ, отколкото до уличното платно. Уайтсайд описа положението на тялото. Тарлинг се огледа и сочейки към една леха, внезапно възкликна:
— А дали…
Уайтсайд се вторачи, а сетне се разсмя.
— Интересно, при това убийство сякаш срещаме само нарциси и нищо друго.
Голямата леха, към която се отправи Тарлинг, беше засадена с едри нарциси, които танцуваха и се полюшваха от леките повеи на пролетния ветрец.
— Хм! — продума той. — Разбирате ли нещо от нарциси, Уайтсайд?
Уайтсайд поклати глава и се засмя.
— За мен всички нарциси са еднакви. Има ли някаква разлика между тях? Вероятно да.
Тарлинг кимна.
— Тези са известни като „Златни шпори“, много разпространена в Англия разновидност. Нарцисите в жилището на госпожица Райдър са от вида „Император“.
— Е? — попита Уайтсайд.
— Е… — забави отговора си събеседникът му. — Нарцисите върху трупа на Лайн, които видях тази сутрин, бяха „Златни шпори“.
Той коленичи до лехата и започна да размества стеблата и да изучава внимателно пръстта.
— Ето на — каза детективът и посочи десетина стебла с откъснати цветове. — Ето откъде са взети нарцисите. Готов съм да се закълна. Вижте, всичките са откъснати наведнъж. Някой се е навел и е откъснал китка цветя.
Уайтсайд се усъмни.
— Понякога го правят немирни хлапетии.
— Те късат само отделни стебла — отвърна Тарлинг, — а крадците на цветя гледат да берат от различни места, за да не забележат градинарите от парка.
— Искате да кажете…
— Искам да кажа, че по причини, известни само на него или на нея, човекът, убил Торнтън Лайн, е сметнал за необходимо да окичи трупа му с цветя и ги е взел оттук.
— А не от жилището на момичето, така ли?
— Убеден съм в това — заяви категорично Тарлинг. — Всъщност знаех го още тази сутрин, щом видях нарцисите, които сте занесли в Скотланд Ярд.
Уайтсайд се почеса озадачен по носа и рече:
— Колкото повече навлизаме в този случай, толкова повече се обърквам. Един мъж, един богат мъж, който привидно няма злостни врагове, е намерен мъртъв в Хайд Парк с навита около гърдите копринена нощница, с плъстени пантофи на краката и бележка на китайски в джоба… а освен това, за да се обърка съвсем полицията, и с жълти нарциси върху гърдите. Това е работа на жена, господин Тарлинг — заключи внезапно той.
Тарлинг се сепна.
— Какво искате да кажете?
— Че само жена ще сложи цветя върху трупа — отвърна спокойно Уайтсайд. — Тези нарциси ми говорят за жалост, съчувствие, а може би и за разкаяние.
По лицето на Тарлинг бавно се разля усмивка.
— Драги ми Уайтсайд, започвате да ставате сантиментален! А насам — вдигайки поглед, добави той, — привлечен от местопрестъплението, идва един господин, когото непрекъснато срещам, ако не се лъжа, господин Милбърг.
При вида на детектива Милбърг беше спрял, отдалеч личеше, че дава мило и драго, само и само да се изпари и да стане невидим. Но Тарлинг го съзря и Милбърг пристъпи със странната си, леко тътреща се походка, със сковано в усмивка лице, със същия разтревожен поглед, който детективът вече беше виждал веднъж.
— Добро утро, господа — поздрави той и със замах свали цилиндъра си. — Предполагам, господин Тарлинг, че не е открито нищо.