Тя поклати глава и рече простичко:
— Никога няма да ви го кажа.
— Толкова ли не разбирате, че могат да ви обвинят в съучастничество? — упорстваше Тарлинг. — Не проумявате ли какво означава това за вас и майка ви?
При споменаването на майка й Одет притвори очи, сякаш за да отпъди видението на някаква неприятна възможност.
— Не говорете за това, не говорете за това! — прошепна тя. — Моля ви, господин Тарлинг! Правете каквото пожелаете, нека полицията ме арестува, нека ме съдят или обесят… но не ме питайте повече, защото аз няма, няма…
Тарлинг се отпусна на меката седалка, объркан и озадачен, и с това разговорът приключи.
Уайтсайд чакаше влака, придружен от двама мъже, на които отдалеч им личеше, че са от Скотланд Ярд. Тарлинг го дръпна настрана и му обясни с няколко думи положението.
— При тези обстоятелства — каза той — няма да приведа в изпълнение заповедта.
Уайтсайд бе съгласен с него.
— Изключено е да е извършила убийството — рече той. — Нали показанията на доктора са неопровержими?
— Абсолютно — каза Тарлинг — и се потвърждават от началника на гарата в Ашфорд, който е отбелязъл в дневника си кога е станала катастрофата и е помогнал да изнесат момичето от влака.
— А защо се е представяла за госпожица Стивънс? — попита Уайтсайд. — И какво я е накарало да напусне Лондон така набързо?
Тарлинг махна отчаяно с ръка.
— И аз бих искал да зная, но госпожица Райдър отказа да ми обясни. Ще я настаня в хотел — продължи той. — Утре ще я доведа в Скотланд Ярд, но се боя, че шефът едва ли ще намери начин да я накара да проговори.
— Изненада ли се, когато й казахте за убийството? Спомена ли нечие име? — попита Уайтсайд.
Тарлинг се поколеба, сетне направи нещо, което беше правил много рядко — излъга.
— Не, само се разстрои… никого не спомена…
Той закара момичето с такси в малкия тих хотел, който бе избрал — едно пътуване, изпълнено с напрежение, защото мъглата се беше сгъстила, — и се погрижи да настанят Одет.
— Не зная как да ви благодаря за вашата любезност, господин Тарлинг — каза на раздяла тя, — и ако можех да улесня задачата ви… щях да го направя.
Детективът видя как лицето й се сгърчи от болка.
— Още не мога да го проумея, изглежда ми като лош сън — добави тя сякаш на себе си. — Не ми се ще да го проумявам… искам да забравя, искам да забравя!
— Какво искате да забравите? — попита Тарлинг.
Одет поклати глава и рече:
— Не ме питайте! Моля ви, не ме питайте!
Той слезе по широкото стълбище силно разтревожен. Беше казал на шофьора да го чака. За своя изненада видя, че таксито го няма, и се обърна към портиера.
— Какво се е случило с таксито? Не съм платил.
— Таксито ли, господине? — откликна портиерът — Не съм видял кога си е тръгнало. Ще попитам някое от момичетата.
Едно пиколо, което било на улицата, разказа изненадваща история. От мъглата се появил някакъв господин, платил на шофьора и той заминал. Свидетелят на станалото не видял лицето на човека. Само знаел, че тайнственият благодетел тръгнал в посока, обратна на тази, в която потеглила колата, и изчезнал в нощта.
Тарлинг се намръщи.
— Интересно — каза той. — Повикайте ми друго такси.
Портиерът поклати глава.
— Боя се, че ще срещнете трудности, господине. Виждате каква мъгла е тук, винаги е толкова гъста, а е твърде късно за такива мъгли…
Тарлинг прекъсна лекцията му по метеорология, закопча си палтото и тръгна към най-близката станция на подземната железница.
Хотелът, в който бе завел момичето, се намираше в тих квартал и по това вечерно време улицата беше безлюдна, а мъглата я правеше още по-пуста.
Тарлинг не познаваше особено добре Лондон, но се ориентираше отлично. Мъглата беше гъста. Ала ореолът на уличните лампи се виждаше и детективът се намираше между две от тях, когато чу зад себе си тихи стъпки.
Шумът беше едва доловим, сякаш някой влачеше крак, но Тарлинг бързо се обърна. Инстинктивно вдигна ръце и се дръпна встрани. Нещо профуча край главата му и тупна на паважа.
„Торбичка с пясък“ — отбеляза мислено детективът и се хвърли срещу нападателя си.
Непознатият отскочи също така бързо назад. Чу се оглушителен гръм. Тарлинг усети, че глезените му са опърлени от изгорял барут, и за момент отпусна примката на ръцете си, с които бе сграбчил противника за врата.