— Сложете тези книги при другите в трезора — нареди той и когато мъжът изчезна, превит под тежестта на тефтерите, се обърна към Тарлинг и поясни: — Държим всички счетоводни книги и документи на универсалния магазин „Лайн“ в специален трезор. Стоят там запечатани и печатите ще бъдат счупени в присъствието на господин Милбърг като заинтересована страна и на представител на прокуратурата.
— Кога ще стане това? — попита Тарлинг.
— Утре следобед или може би сутринта. Ще уведомим Скотланд Ярд за точния час, сигурно искате да присъствате.
Сър Феликс стана енергично, с което сложи край на разговора.
Още една задънена улица, мислеше си Тарлинг, когато излезе на Сейнт Мери Акс и се качи на автобус в западна посока. Разследването изобилстваше с такива неразрешими задачи. Неразрешима задача номер две можеше спокойно да завърши с оправдаването на Милбърг.
Тарлинг все пак изпита облекчение, че властите са реагирали толкова бързо и са възложили за ревизия счетоводните книги на „Лайн“. Тяхната проверка можеше да подскаже името на убиеца и при всички положения щеше да разсее подозренията, които още тегнеха над Одет Райдър.
Бе отишъл в „Дашуд и Саломон“, за да се запознае лично с тази нишка от обърканото кълбо, което бе решен да разплете, и сега, успокоен, се прибираше, за да си уреди сметките със своя помощник, китаеца, върху когото падаше също толкова силно подозрение, както и върху всички останали, замесени в случая.
Беше казал самата истина, когато обяви пред инспектор Уайтсайд, че знае как да се справи с Лин Чу. С китайските престъпници — а на Тарлинг не му се искаше да вярва, че верният му слуга Лин Чу попада в тази категория — не се постъпва както със закононарушителите на Запад, а Тарлинг беше известен из цял Южен Китай като Ловеца на хора и имаше славата, че изтръгвал истината с методи, които не би одобрило никое законодателство.
Влезе в жилището си на Бонд Стрийт, заключи зад себе си вратата и сложи ключа в джоба си. Знаеше, че Лин Чу е там, защото сутринта му бе дал нареждания да го чака.
Китаецът дойде в антрето да му вземе палтото и шапката и го последва в дневната.
— Затвори вратата, Лин Чу — заповяда Тарлинг на китайски. — Искам да ти кажа нещо.
Последните думи бяха произнесени на английски и китаецът му хвърли бърз поглед. Никога преди Тарлинг не се беше обръщал към него на този език и той разбираше какво означава промяната.
— Лин Чу — започна Тарлинг, после седна на масата, хванал брадичката си, без да изпуска из очи своя събеседник, — не си ми казвал, че знаеш английски.
— Господарят никога не ме е питал — отвърна спокойно китаецът, за изненада на Тарлинг неговият английски беше без акцент, произношението му бе безукорно.
— Не е вярно — рече строго детективът. — Когато ми съобщи, че си чул за убийството, аз ти казах, че не разбираш английски, и ти не отрече.
— Кой съм аз, та да отричам думите на господаря — отговори съвсем хладнокръвно Лин Чу. — Говоря много добър английски. Учил съм в училището на йезуитите в Ханоку, но за един китаец не е много добре да говори английски в Китай или пък някой там да знае, че го разбира. И все пак господарят би трябвало да е усетил, че говоря английски и че чета на този език, инак защо ще държа малките изрезки от вестници в кутията, която господарят е претърсвал сутринта.
Тарлинг присви очи.
— Значи си усетил? — рече той.
Китаецът се усмихна, нещо необикновено, защото Тарлинг не помнеше Лин Чу да се е усмихвал някога.
— Бях ги подредил по определен начин — едни обърнати на едната, другите на другата страна. Бяха разбъркани, след като се върнах от Скотланд Ярд. Сами не биха могли да се разбъркат, господарю, а единствен ти имаш достъп до сандъка ми.
Настъпи пауза, доста неловка за Тарлинг, който се почувства твърде глупаво: по невнимание бе допуснал Лин Чу да разбере, че е бъркал в личните му вещи.
— Смятах, че съм ги върнал на мястото им така, както ги намерих — призна Тарлинг, даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако отрича, че е претърсвал сандъка на Лин Чу. — А сега, Лин Чу, би ли ми казал дали публикуваното отговаря на истината?
Китаецът кимна.
— Вярно е, господарю. Нарцисчето, или както още я наричаха, Жълтото нарцисче, ми беше сестра. Стана танцьорка в чайна против волята ми след смъртта на родителите ни. Беше много добро момиче, господарю, хубаво като бадемова клонка. Китайките не са красиви според чужденците, но Жълтото нарцисче приличаше на порцеланова фигурка и носеше добродетелите на хилядолетията.