Тарлинг кимна и повтори:
— Тя беше добро момиче! — Този път го каза на китайски и използва фраза, която имаше по-тънък нюанс в значението.
— Живя добре и умря добре — добави спокойно китаецът. — Думите на англичанина са я оскърбили, той я нарекъл как ли не, защото не пожелала да му седне на коленете. И макар да я опозорил, като я прегърнал пред очите на мъже, тя остана добра и умря много почтено.
Отново настъпи мълчание.
— Разбирам — поде Тарлинг спокойно. — А когато каза, че си готов да дойдеш с мен в Англия, очакваше ли да срещнеш… лошия англичанин?
Лин Чу поклати глава.
— Бях го забравил, докато не го видях онзи ден в големия магазин. Тогава злият дух, за който смятах, че е изгорял вътре в мен, запламтя отново.
— И ти пожела да умре? — попита Тарлинг, но вместо отговор получи само кимване. — Ще ми кажеш всичко, Лин Чу — заповяда детективът.
Китаецът крачеше неспокойно из стаята и кършеше ръце.
— Душата си давах за Жълтото нарцисче — започна да разказва той. — Мислех, че скоро ще се омъжи, ще има деца и името й ще бъде благословено по обичаите на нашия народ, защото Великият господар е казал: „Какво по-достойно за обожание от майката на деца?“ И когато умря, господарю, сърцето ми остана празно, защото нямах друга любов на този свят. А след това убиха Хо Син, потеглих за вътрешността на страната да търся Лу Фан и това ми помогна да забравя. И бях забравил, докато не го видях отново. Тогава старата болка се разрасна в душата ми и излязох…
— Да го убиеш — каза тихо Тарлинг.
— Да го убия — повтори китаецът.
— Разкажи ми всичко — заповяда Тарлинг, поемайки дълбоко дъх.
— Стана през нощта, когато ти отиде при малката жена — започна Лин Чу. (Тарлинг знаеше, че става дума за Одет Райдър.) — Бях си наумил да изляза, но не можех да намеря извинение, защото, господарю, ти ми нареди да не напускам къщата, докато не се върнеш. Затова попитах дали мога да дойда с теб в къщата с многото домове.
— В апартамента ли? — кимна разбиращо Тарлинг. — Да, продължавай.
— Бях взел твоя бърз-бърз револвер, бях го заредил и сложил в джоба на връхната си дреха. Ти ми каза да те проследя, но след като те изпратих донякъде, те оставих и отидох в големия магазин.
— В големия магазин ли? — учуди се Тарлинг. — Но Лайн не живееше в магазина си!
— Така се оказа — рече простичко Лин Чу. — Смятах, че щом има толкова голяма къща, сигурно си е направил в нея красива стая. В Китай много господари живеят в магазините си. Затова отидох в големия магазин да го намеря.
— И влезе ли? — попита изненадано Тарлинг и отново Лин Чу се усмихна.
— Много лесно беше — отговори той. — Господарят знае как умея да се катеря, а там имаше дълги железни тръби, водещи към покрива. По тях се качих. Магазинът гледа към големи улици от двете страни. Покрай третата минава по-тясна улица, а покрай четвъртата — една пресечка, там лампите са твърде малко. Точно по тази стена се качих. На покрива имаше безчет врати, а за човек като мен те не представляват пречка.
— Продължавай — подкани го Тарлинг.
— Слизах от етаж на етаж все в тъмното, но претърсвах внимателно всеки от тях, намерих обаче само големи бали, сандъци и плотове…
— Щандове — поправи го Тарлинг.
— Да — кимна Лин Чу, — така им казват. Накрая стигнах до етажа, където бях видял Бледоликия. — Китаецът направи пауза. — Първо отидох до голямата стая, където се срещнах с него, и тя се оказа заключена. Отворих я с ключ, но вътре беше тъмно и разбрах, че няма никой. Тогава тръгнах много внимателно по коридора, защото в другия му край светеше, и стигнах до един кабинет.
— Празен, разбира се.
— Беше празен — потвърди китаецът, — но вътре светеше лампа и бюрото стоеше отворено. Помислих, че Бледоликия сигурно е някъде наоколо, затова се вмъкнах зад бюрото, като извадих от джоба си револвера. След малко чух стъпки. Надникнах и видях човека с голямото бяло лице.
— Милбърг! — възкликна Тарлинг.
— Така му викаха — отговори китаецът. — Той седна зад бюрото на младия мъж. Знаех, че това е неговото бюро, защото отгоре имаше много снимки и цветя, каквито би имал той. Едрият мъж седеше с гръб към мен.
— Какво правеше? — попита Тарлинг.
— Ровеше из бюрото, търсеше нещо. След малко го видях, че отвори едно чекмедже и извади някакъв плик. От мястото, където се намирах, виждах чекмеджето, в него имаше много дребни нещица, каквито туристите купуват в Китай. От плика той взе хон.