— Имате предвид…
— Засега няма да споменавам имена и ако неволно съм ви дал да разберете за кого говоря, надявам се да погледнете на информацията като на поверителна — заяви Тарлинг и се върна при оклюмалия си сътрудник.
— Нищо чудно, че Милбърг е бил спокоен за предстоящата ревизия — каза огорчен той. — Тоя негодник е пробутал пакета и вероятно е изчислил всичко до минута. Е, тази вечер няма какво повече да правим… С Милбърг. — Погледна си часовника. — Ще се прибера вкъщи, а след това заминавам за Хартфорд.
Нямаше определен план какво ще прави, след като стигне в Хартфорд. Досещаше се, че стига да пипа добре, ще се приближи до сърцевината на загадката. Ключа към нея можеше да му даде хубавата повехнала жена, която живееше в такъв разкош и чийто съпруг рядко се мяркаше. Все трябваше да има ключ, който да дешифрира объркания код на убийството с нарцисите, и защо този ключ да не е в Хартфорд!
Тарлинг стигна у госпожа Райдър по тъмно, този път не взе файтон, извървя пеш дългото разстояние от гарата до къщата, за да не привлича вниманието. Имотът се намираше на главния път. Отпред имаше висок зид, дълъг над сто метра. Той продължаваше покрай една алея и в другия си край заграждаше голямото пасище за конете.
В градината се влизаше през масивна порта от ковано желязо, която му напомняше нещо. При предишното си посещение тя бе отключена и тогава Тарлинг стигна без проблеми до къщата. Сега обаче беше заключена.
Детективът освети с джобното си фенерче портата и колоните, на които беше закрепена, и откри звънец, очевидно нов, наскоро монтиран. Вместо да натисне мъничкия бял бутон, продължи да оглежда имението. На около пет-шест метра зад портата имаше малка постройка, от която струеше светлина, звънецът явно беше свързан с нея. Тарлинг чу подсвирване и бързи крачки, които идваха по пътя, и се дръпна в сянката. Някой дойде при портата и звънна, някаква врата се отвори.
Бе позвънило вестникарче, което пъхна свитък вечерни издания през железните пръчки и си тръгна, Тарлинг почака, докато чу вратата на постройката да се затваря. Сетне обиколи къщата с надеждата да намери друг вход. Очевидно отзад, при алеята, имаше врата за прислугата, но тя също беше заключена. Детективът насочи нагоре светлината на фенерчето и видя, че тук върху зида няма натрошени стъкла както пред къщата, подскочи, хвана се, изтегли се нагоре и възседна оградата.
След това, без да му мисли, скочи в тъмното, от другата страна и се отправи предпазливо към къщата. Ако госпожа Райдър държеше кучета, зле му се пишеше, но кучета нямаше и Тарлинг продължи нататък необезпокояван.
Не видя светлина в прозорците и на долния, и на горния етаж, докато не заобиколи отзад. Тук имаше портал с колони, върху който беше построено нещо като оранжерия. Под портала имаше врата и покрит с решетки прозорец, ала слабата светлина се процеждаше отгоре, от оранжерията. Детективът се огледа за стълба, но без успех. Порталът обаче, както и зидът, не създаваше големи затруднения. Тарлинг стъпи на перваза, хвана се за една от колоните и стигна желяна подпора, която явно крепеше основата на надстройката. Оставаше само да се залюлее, за да стигне парапета на оранжерията. Стъкленото помещение беше с прозорци на панти, единият от които бе отворен. Тарлинг се облегна на лакти и предпазливо надникна вътре.
В помещението нямаше никой. Светлината идваше от вътрешна стая, която имаше врата към остъкления балкон. Детективът бързо се вмъкна през прозореца и се спотаи в сянката на голям олеандър. Въздухът в оранжерията беше спарен, вътре миришеше на пръст. Ако се съдеше по тръбите с топла вода, които Тарлинг напипа в тъмното, това представляваше малка зимна градина, която да радва собствениците в мрачни и студени дни. Към вътрешната стая водеха френски прозорци, детективът надникна през пердетата и видя госпожа Райдър. Тя седеше на бюрото с перодръжка в ръка, подпряла брадичка на върховете на пръстите си. Не пишеше, а гледаше с празен поглед стената, сякаш се чудеше как да се изрази.
Светлината струеше от голяма алабастрова купа, която висеше на тридесетина сантиметра под тавана, и това позволи на детектива бързо да разгледа стаята. Беше обзаведена просто, но с безукорен вкус и, изглежда, служеше за кабинет. Имаше и няколко графики, един-два стола и диван, отчасти скрит за детектива. Той бе очаквал да види Одет Райдър при майка й, но остана разочарован. Не само че госпожа Райдър беше сама в стаята, но Тарлинг остана с впечатлението, че освен нея всъщност няма никой друг.