Първото, което направи, беше да се свърже с Лондон. От Одет Райдър нямаше вест, а единствената важна новина бе, че бившият затворник Сам Стей е избягал от провинциалния приют за душевноболни, където го бяха прехвърлили.
Тарлинг се качи в просторната дневна. Съобщението за Стей не събуди особено интереса му, защото този човек го бе разочаровал. Престъпникът, който, както правилно предполагаше Тарлинг, от любов към Торнтън Лайн се бе побъркал, можеше да даде много сведения за събитията, предхождали деня на убийството, а рязката промяна в състоянието му лиши полицията от свидетел, способен да й помогне неоценимо.
Тарлинг затвори след себе си вратата на дневната, извади от джоба си чантичката и я сложи върху масата. Най-напред опита да отключи с ключовете си, но ключалките му се опънаха. Чантичката бе толкова тежка, че той изгаряше от любопитство. Извади джобното си ножче и започна да реже кожата около ключалките, ала спря и възкликна изненадан.
Ето защо чантичката е толкова тежка — тя само била покрита с кожа. Отдолу беше направена от тънка стоманена мрежа. Представляваше торбичка от стоманени халки, а ключалките бяха заварени към тях и не помръдваха. Тарлинг се засмя и хвърли чантичката обратно на масата. Трябваше да изтрае, докато се върне в Скотланд Ярд, чиито специалисти отварят за нула време и най-добре измислените ключалки. Седеше, гледаше приспособлението върху масата и гадаеше какво ли съдържа, когато чу, че някой минава покрай вратата и се качва по стълбата точно срещу дневната. Посетител, изпаднал в същата беда.
По някакъв начин това, че детективът се намираше в непозната стая и сред непозната обстановка, придаде на случая ново измерение, нещо реално: толкова нереални изглеждаха всички герои в странната драма.
Торнтън Лайн изглеждаше фантастичен, фантастичен беше и краят му. Милбърг с неизменната самодоволна усмивка, приведена стойка, широко едро лице и полуплешива глава, госпожа Райдър — бледа сянка на жена, която се мяркаше и изчезваше, без да участва и без да се меси, но и неизменно свързана с тази трагична история, невъзмутимо спокойният Лин Чу, който носеше атмосферата на Китай — страна на интриги, загадки и странни подбуди. Само Одет Райдър изглеждаше реална. Тя олицетворяваше живота — топъл, пулсиращ, чудесен.
Тарлинг се смръщи и се надигна сковано от стола. Донякъде се презираше заради тази си слабост — Одет Райдър! Една жена, върху която все още тегнеше подозрение, че е извършила убийство, жена, която, при положение че се окажеше виновна, той трябваше да прати на бесилката, а само при мисълта за нея го заливаха ту топли, ту студени вълни.
Отиде в спалнята, която беше до дневната, сложи чантичката на нощното шкафче, заключи вратата, отвори прозореца и се приготви, доколкото това беше възможно, за нощта.
В пет часа сутринта имаше влак и той беше поръчал да го събудят, за да го хване. Тарлинг си свали обувките, сакото, жилетката, яката и връзката, разкопча си колана — беше от особняците, за които този плод на цивилизацията, тирантите, изглеждаше анатема — и полегна в края на леглото, като придърпа юргана върху себе си. Сънят не го споходи бързо. Детективът се въртеше ту на едната, ту на другата страна и не спираше да мисли.
„Ами ако катастрофата в Ашфорд е станала по друго време? Ами ако лекарите грешаха и Торнтън Лайн е убит по-рано? Ами ако Одет Райдър всъщност е хладнокръвна…“ При тази мисъл Тарлинг простена.
Чу черковният часовник да удря два и зачака търпеливо да отброи четвъртинката — откак си беше легнал, беше чул всяка четвъртинка. Но не чу звън. Сигурно бе потънал в неспокоен сън, защото започна да сънува. Присъни му се, че се намира отново в Китай и е попаднал в ръцете на тези негодници — Веселяците. Беше в храм, лежеше върху голяма плоча от черен камък с вързани ръце и крака, видя над себе си главатаря на бандата, който се взираше в лицето му със злокобна усмивка… и се оказа, че това е лицето на Одет Райдър! Тарлинг забеляза как ножът се вдига и се събуди, облян в пот.