Черковният часовник биеше три, после над света се спусна дълбока тишина. Но в стаята му имаше някой. Детективът го знаеше и лежеше неподвижен, като се оглеждаше с притворени клепачи. Не виждаше никого, не усещаше нищо, но шестото чувство му подсказваше, че в стаята има някой. Протегна предпазливо и тихо ръка към масичката и потърси чантичката. Нямаше я!
Тогава чу скърцане на дъска, което дойде откъм вратата на дневната. Скочи рязко от леглото и видя, че вратата се отваря и през нея се измъква някаква фигура. Начаса хукна подире й. Крадецът може би щеше да избяга, но най-неочаквано нещо падна и се чу вик. Спънал се беше в един стол и преди да успее да стане, Тарлинг го бутна назад. Хвърли се към вратата, която зееше, хлопна я и превъртя ключа.
— Я да те видим — рече заплашително той и светна лампата.
Отстъпи с гръб до вратата и зяпна от учудване, защото неканеният гостенин се оказа Одет Райдър, която стоеше с откраднатата чантичка в ръка.
24
Самопризнанието на Одет Райдър
Продължи да я гледа слисан, онемял от изненада.
— Вие! — възкликна Тарлинг.
Пребледняло, момичето не изпускаше детектива от очи. Кимна.
— Да, аз съм — промълви едва чуто Одет.
— Вие! — повтори той и се приближи към нея.
Протегна ръка и тя без думи му подаде чантичката.
— Седнете — каза мило Тарлинг.
Струваше му се, че момичето ще припадне.
— Надявам се, че не съм ви причинил болка. Нямах ни най-малка представа…
Одет Райдър поклати глава.
— О, нищо ми няма — пророни тя уморено, — поне в смисъла, който влагате вие.
Момичето дръпна един стол до масата и скри лице в дланите си, а Тарлинг остана прав, смутен, едва ли не ужасен от неочакваното развитие на нещата.
— Значи вие карахте велосипеда? — проговори най-сетне той. — Не съм очаквал…
В този миг детективът внезапно осъзна, че Одет Райдър не е извършила престъпление, като е дошла в къщата на майка си с велосипед и е взела оттам чантичка, която по всяка вероятност й принадлежеше. Ако въобще някой беше извършил престъпление, то това беше той — бе взел нещо, което не бе негово. При думите му Одет вдигна поглед и попита:
— Аз? На велосипед? Не, не съм била аз.
— Не сте били вие?
Тя поклати глава.
— Бях в градината — видях ви, че оглеждате с фенерчето, и стоях съвсем близо до вас, когато вдигнахте чантичката — каза апатично момичето, — но не съм карала велосипеда.
— А кой го караше? — попита Тарлинг.
Одет поклати глава.
— Мога ли да получа това обратно?
Тя протегна ръка и детективът се поколеба.
В края на краищата тази странна чантичка не му принадлежеше. Тарлинг направи компромис, като я сложи на масата, и Одет Райдър не се опита да я вземе.
— Одет — поде нежно детективът, заобиколи масата, дойде при нея и сложи ръка на рамото й. — Защо не ми кажете?
— Какво да ви кажа? — попита тя, без да вдига очи.
— Да ми кажете всичко, което има за казване — рече той. — Аз мога да ви помогна. Искам да ви помогна.
Момичето вдигна поглед към него и простичко попита:
— Защо?
За миг Тарлинг изгуби дар-слово.
— Защото ви обичам — пророни той накрая с разтреперан глас.
Имаше чувството, че говори някой друг, че думите му се изплъзват пряко неговата воля. Нямаше никакво намерение да й признава, че я обича, нещо повече, нямаше представа, че наистина я обича, във всеки случай не повече, отколкото, да речем, Уайтсайд. И все пак казваше истината и някаква сила, по-голяма от неговата воля, намери точните думи и ги сложи в устата му.
Въздействието им върху момичето му се стори необичайно. Одет Райдър не се сви, не бе изненадана. Изобщо не се учуди. Само се вторачи отново в масата и възкликна: „О!“
Бе приела съвсем спокойно този факт, който Тарлинг не смееше да признае дори пред себе си, и това се оказа вторият шок за него тази нощ.
Сякаш през цялото време е знаела. Той коленичи до нея и я прегърна още преди да е осъзнал какво прави.
— Момичето ми, момичето ми! — рече нежно Тарлинг. — Няма ли да ми кажете?
Главата й остана наведена, а гласът — толкова нисък, че почти не се чуваше.
— Какво да кажа? — попита Одет.