Стигнаха мястото, където детективът бе намерил чантичката, над тях се издигаха тъмните очертания на колонадата с кацналата върху нея стъклена постройка. Сградата беше тъмна, никъде не светеше.
— Ще ви заведа през вратата под портала. Господин Милбърг винаги влиза оттам. Имате ли с какво да светнем?
Тарлинг носеше в джоба си фенерчето и насочи лъча му към ключалката. Одет пъхна ключа и възкликна учудено, защото вратата поддаде на натиска и се отвори.
— Отключено е — каза тя. — Сигурна съм, че я затворих, когато влязох.
Тарлинг освети отново бравата и се смръщи: езикът й беше заклещен, за да не излезе под действието на пружината.
— Колко време бяхте в къщата? — бързо попита той.
— Само няколко минути — отвърна момичето. — Влязох вътре колкото да се обадя на мама и веднага излязох.
— Затворихте ли вратата след себе си?
Момичето се замисли.
— Може и да не съм. Разбира се, че не — не излязох оттук, мама ме изпрати през задната врата.
Тарлинг освети антрето и на около три метра видя покритото с пътека стълбище. Досети се какво е станало. Някой е забелязал, че вратата е открехната, решил е, че момичето ще се върне веднага, и както се оказа, е пъхнал между езика и прореза клечка кибрит.
— Какво се е случило? — попита разтревожено момичето.
— Нищо — отговори безгрижно Тарлинг. — Сигурно го е направил непочтеният ви втори баща. Вероятно си е изгубил ключа.
— Би могъл да влезе през предната врата — възрази неспокойно Одет.
— Е, аз ще вляза пръв — предложи Тарлинг бодро, макар изобщо да не бе спокоен.
Качи се по стълбите с фенерчето в едната ръка и автоматичен пистолет в другата. Стълбището водеше към оградена с перила площадка, на която имаше две врати.
— Стаята на мама е там — посочи младата жена по-близката врата.
Потръпна от предчувствието на надвисналата беда. Тарлинг я прегърна насърчително. Отиде при вратата на стаята, натисна дръжката и я бутна. Но зад вратата имаше нещо, което пречеше да се отвори, и той трябваше да употреби всичката си сила, за да го избута и да се промуши.
На бюрото гореше настолна лампа, светлината на която не се виждаше отвън заради тежките пердета на прозорците, но Тарлинг не гледаше към прозореца, нито към бюрото.
Госпожа Райдър лежеше зад вратата, полуусмихната, под сърцето й стърчеше страховитата дръжка на нож.
27
Смехът в нощта
Тарлинг погледна още веднъж, а после се обърна към момичето, което се мъчеше да се промъкне край него, хвана го за ръката и внимателно го избута обратно в коридора.
— Какво е станало, какво е станало? — питаше то с ужасен шепот. — О, пуснете ме при мама!
Одет се опитваше да се измъкне от ръцете му, но той я държеше здраво.
— Трябва да сте храбра заради самата себе си… заради всички — умоляваше я Тарлинг.
Както я държеше за ръка, я тласна при вратата на втората стая. Напипа в тъмното ключа на електрическото осветление.
Намираха се в помещение, което приличаше на скромно обзаведена спалня за гости, в него имаше втора врата, очевидно водеща към основната част на сградата.
— Закъде е тази врата? — попита Тарлинг, но Одет сякаш не го чу.
— Мамо, мамо! — стенеше момичето. — Какво се е случило с майка ми?
— Накъде води тази врата? — попита отново той, но вместо да му отговори, Одет пъхна в джоба си трепереща ръка и извади ключ.
Детективът отключи вратата и се озова в правоъгълен коридор, разположен над антрето.
Момичето се шмугна край него, но той го хвана и го избута обратно.
— Казах ви, трябва да се овладеете, Одет — рече непреклонно Тарлинг. — Не бива да се огъвате. Всичко зависи от вашата смелост. Къде е прислугата?
Съвсем неочаквано тя се отскубна от него и се втурна обратно към крилото, което бяха оставили зад себе си. Детективът бързо тръгна след нея.
— За Бога, Одет, недейте, недейте — викаше Тарлинг, но тя се хвърли към вратата и се скри в стаята на майка си.
Момичето погледна мъртвата жена и се свлече на пода. Започна да прегръща безжизненото тяло и да целува студените устни.
Тарлинг издърпа внимателно Одет и я изведе отново в коридора, почти я носеше. По коридора към тях бързаше разрошен мъж по риза и панталони, явно икономът.