— Кой е? — викна Тарлинг. — Излез или ще стрелям!
Отговор не последва и детективът зачака. Долови, че по зидарията стържат обувки — непознатият се катереше по зида. Обърна се към посоката, откъдето идваше звукът, но отново не откри нищо.
После някъде над него отекна демоничен смях, от който кръвта му се смръзна. В горния си край зидът бе скрит от надвесените клони на едно дърво и фенерчето не вършеше никава работа.
— Слез! — извика Тарлинг. — Взел съм те на мушка.
Отново отекна ужасяващият смях, в който се съдържаха и страх, и подигравка, а сетне отгоре се чу писклив глас.
— Убиец! Убиец! Ти уби Торнтън Лайн, проклет да си! Запазил съм това за теб — ето ти го!
През клоните на дърветата прошумя нещо малко и кръгло, върху ръката на Тарлинг падна нещо като капка и той я изтръска с вик, защото го изгори като огън. Чу, че тайнственият непознат слиза от зида, и бързите му стъпки. Наведе се и вдигна предмета, който оня бе запокитил по него. Представляваше аптекарско шишенце със зацапан етикет, на който пишеше: „Сярна киселина“.
28
Отпечатъкът
Беше десет часът сутринта. Уайтсайд и Тарлинг седяха по ризи на един диван и сърбаха кафето си. За разлика от спретнатия полицейски инспектор Тарлинг имаше измъчен и уморен вид. Макар че го бяха вдигнали от леглото в ранните утринни часове, инспекторът поне се бе наспал като хората.
Бяха в стаята, в която беше убита госпожа Райдър, ръждивокафявите петна по пода, където я бе намерил Тарлинг, говореха красноречиво за разигралата се трагедия.
Седяха и мълчаливо си пиеха кафето, всеки потънал в мислите си. Тарлинг си имаше съображения да не разкрива приключението си в градината и не каза на своя събеседник за тайнствения мъж, когото бе преследвал и за чиято самоличност вече се досещаше.
Уайтсайд запали цигара и хвърли клечката в камината, а Тарлинг се сепна и излезе от унеса си.
— До какви заключения стигате? — попита той.
Уайтсайд поклати глава.
— Ако липсваше нещо, обяснението щеше да е просто. Но всичко си е на мястото. Бедното момиче!
Тарлинг кимна.
— Наистина! — поде той. — Докторът трябваше да я упои, за да я накараме да тръгне.
— Къде е сега? — поинтересува се Уайтсайд.
— Изпратих я с линейка в една лондонска клиника — поясни Тарлинг. — Това е ужасно, Уайтсайд.
— Лоша работа — съгласи се инспекторът, чешейки се по брадичката. — Младата дама не може да даде никакви сведения, така ли?
— Никакви, абсолютно никакви. Отишла да види майка си и оставила вратата открехната с намерение да се върне по същия път след разговора си с госпожа Райдър. Но си тръгнала през главния вход. Някой я е наблюдавал и очевидно е решил, че ще се върне откъдето е влязла, изчакал е, а когато не се е появила, я е последвал в къщата.
— И този някой е бил Милбърг, така ли? — попита Уайтсайд.
Тарлинг не отговори. Имаше свое мнение и засега не искаше да спори.
— Очевидно е бил Милбърг — продължи Уайтсайд. — Идвал е при вас през нощта — знаем, че е в Хартфорд. Знаем също, че се опита да ви убие, защото е решил, че момичето го е издало и вие сте разкрили тайната му. Сигурно е убил жена си, която вероятно е знаела за убийството много повече от дъщеря си.
Тарлинг погледна часовника си.
— Лин Чу вече трябваше да е тук.
— Охо, изпратили сте да повикат Лин Чу! — изненада се Уайтсайд. — Смятах, че сте се отказали.
— Обадих се по телефона преди няколко часа — поясни Тарлинг.
— Хм! — изсумтя Уайтсайд. — Мислите ли, че той знае нещо?
Тарлинг поклати глава.
— Онова, което ми разказа, ми звучи правдоподобно. Е, да, когато докладвах в Скотланд Ярд, не очаквах, че ще му повярвате като мен, но аз познавам този човек. Никога не ме е лъгал.
— Убийството е много сериозно престъпление — напомни Уайтсайд. — За него ще излъже и най-почтеният човек, та да отърве кожата.
Долу се чу шум от двигател и Тарлинг отиде на прозореца.
— Ето го Лин Чу — каза той и след няколко минути китаецът влезе безшумно в стаята.
Тарлинг го посрещна с рязко кимване и без предисловия му разказа за престъплението. Говореше на английски — откакто откри, че Лин Чу разбира английски не по-зле от кантонски, не използваше китайския, така че от време на време Уайтсайд вмъкваше по някоя дума или допълваше някакъв негов неволен пропуск. Китаецът слушаше, без да го прекъсва, а когато Тарлинг свърши, направи един от странните си резки поклони и излезе.