— Казваш се Милбърг — възрази другият. — Да, точно така, Милбърг. Той ми е говорил за теб! Онзи прекрасен човек… Стой! — Той сграбчи свещеника за ръкава и лицето на Милбърг пребледня още повече. Приказките на непознатия бяха налудничави, а по начина, по който го бе сграбчил за ръкава, пролича една сдържана ярост. — Знаеш ли къде е той? В красива гробница, която прилича на къща, в гробището Хайгейт. Там има две вратички, които се отварят като в черква, и се слиза по няколко стъпала.
— Кой си ти? — попита Милбърг с тракащи зъби.
— Не ме ли познаваш? — Дребосъкът се вторачи в него. — Чувал си го да говори за мен, за Сам Стей… Та аз работих два дена във вашия универсален магазин. А ти — ти имаш само това, което ти е дал. Всяко пени, което си спечелил, ти го е дал не друг, а той, господин Лайн. Беше приятел на всички…
Очите му се напълниха със сълзи и Милбърг се заозърта дали някой не ги гледа.
— Хайде, стига с тези глупости! — рече той шепнешком. — Слушай какво ще ти кажа: ако някой те пита дали си виждал господин Милбърг, не си, чу ли!
— Чух — потвърди другият. — Но аз те познавам! Познавам всички, свързани с него. Трябва да ти кажа, че той ме извади от калта. За мен той е Господ-Бог!
Стигнаха до един тих кът в парка и Милбърг посочи на човека да седне.
За първи път през този ден почувства увереност, че е направил добре, като се е предрешил така. Видът на свещеник, който разговаря с някаква отрепка, би могъл да предизвика коментари, но не и подозрение. Все пак нали на свещениците им е работа да разговарят с отрепки, и то най-сериозно и доверително, без това да се отразява на доброто им име.
Сам Стей огледа със съмнение черната наметка и бялата яка.
— Откога сте станали свещеник, господин Милбърг? — полита той.
— Ами… ъъъ… отскоро — излъга нагло Милбърг, като се опитваше да си спомни какво е чувал за Сам Стей.
Ала дребният мъж му спести усмивката.
— Пратиха ме в приют извън града — каза той, — но вие знаете, че не съм луд, нали, господин Милбърг? Той не би търпял около себе си луд човек. Значи сте свещеник. — Сам Стей кимна мъдро с глава и попита много сериозно: — Той ли ви направи свещеник? Вършеше чудни неща, можеше всичко, нали! Вие ли се молихте за него, когато го погребаха в малката гробница в Хайгейт? Виждал съм я… Всеки ден ходя там, господин Милбърг — заяви Сам. — Ама я намерих случайно. „И Торнтън Лайн, негов син“. Има две вратички, които се отварят като в черква.
Милбърг изпусна продължителна въздишка. Ами да! Бяха пратили Сам Стей в приют за душевноболни и Милбърг си опомняше, че той е избягал оттам. Да разговаряш с избягал луд, не беше особено приятно изживяване. Но пък можеше да се окаже полезно. Милбърг не беше от хората, които често си пропускат шансовете. Питаше се каква ли полза може да извлече? И отново Сам Стей му подсказа.
— Ще си уредя сметките с момичето… — Той замълча, стисна устни и изгледа Милбърг с хитра усмивчица. — Не съм казал нищо, нали? — попита със странно хихикане. — Не съм казал нищо, с което да се издам, нали?
— Не, приятелю мой — успокои го господин Милбърг, който продължаваше да играе ролята на благороден пастир. — За кое момиче говориш?
Лицето на Сам Стей се разкриви в злокобна усмивка.
— Има само едно момиче и то ще ми падне — процеди през зъби той. — Ще си уредя сметките с него! Имам тук всичко… — Сам опипа джоба си някак неуверено, безцелно… — Смятах, че е у мен, толкова дълго то носих, но го имам някъде, зная, че го имам!
— Значи мразите госпожица Райдър? — попита Милбърг.
— Да я мразя ли!
Дребното човече почти изкрещя думите, лицето му стана мораво, очите му едва не изскочиха от орбитите си, двете му ръце конвулсивно се свиха.
— Мислех си, че снощи съм й видял сметката — започна той и спря.
Думите нямаха смисъл за Милбърг, тъй като този ден той не беше чел вестници.
— Слушайте — продължи Сам, — обичали ли сте някога?
Милбърг не отговори. За него Одет Райдър не представляваше нищо, но с жената, която Одет наричаше „мамо“, жената, която той наричаше съпруга, беше свързано едничкото нежно чувство в живота му.
— Да, мисля, че съм обичал — призна след известна пауза. — Защо?
— Ами тогава разбирате как се чувствам, нали? — каза дрезгаво Сам Стей. — Знаете как искам да се оправя с онази, която го съсипа. Тя го подмамвала… подмамвала го… о, Господи! — Сам зарови лице в шепите си и започна да се клати.