Дневникът завършваше с думата „подозрение“ — подходящ край. Тарлинг чете пасажите отново и отново, докато не ти научи почти наизуст. Едва тогава затвори тетрадката и я заключи в бюрото си.
Седя половин час, подпрял брадичка на ръката си. Сглобяваше мозайката, която Торнтън Лайн бе направил много по-проста. Загадката се изясняваше. Торнтън Лайн бе отишъл в жилището не заради телеграмата, а с намерението да злепостави, а може би и да съсипе момичето. Отишъл е с малкото листче с китайските йероглифи, за да го остави на видно място, така че да обвинят другиго за позорното му деяние.
Милбърг е ходил в апартамента с друга цел. Двамата мъже са се срещнали, скарали са се и Милбърг е дал фаталния изстрел. Тази част от историята решаваше загадката с плъстените пантофи на Торнтън Лайн и листчето с китайския надпис, изясняваше и самото му присъствие там. Тарлинг се сети за предложението на Сам Стей…
Изведнъж му хрумна: човекът, хвърлил шишенцето сярна киселина по него и казал, че го има от години, е бил Сам Стей. Стей с неговия план да обезобрази жената, която според него е унижила любимия му покровител.
А сега Милбърг, последната брънка от веригата.
Тарлинг беше уредил с началника на полицейския участък на Канън Роу да му позвъни, ако има нещо ново. Инспекторът не се бе обадил и детективът отиде, минавайки през Уайтхол, да научи от първа ръка последните новини. Нямаше почти нищо. Докато беше там и разговаряха, се появи развълнуван шофьор, собственик на такси, което току-що бяха откраднали — нещо съвсем обикновено, такива оплаквания постъпваха в Лондонската полиция почти всеки ден. Шофьорът карал мъж и жена на театър в Уест Енд и те му казали да изчака края на представлението и да ти прибере. Оставил клиентите си и отишъл да хапне нещо за вечеря. Когато се върнал, колата я нямало.
— Зная кой я е задигнал — извика той разпалено, — само да ми падне…
— Откъде знаеш кой е?
— Надникна в гостилницата, докато хапвах.
— Как изглеждаше? — попита участъковият инспектор.
— С бледо лице — съобщи жертвата, — мога да го позная сред хиляди души. А освен това беше със съвсем нови обувки.
Докато се водеше този разговор, Тарлинг се отдалечи от бюрото на полицая, но се върна, за да попита:
— Каза ли нещо?
— Да, сър! — отговори шофьорът. — Попитах го дали търси някого и той отвърна, че не, а после започна да дрънка разни глупости за някакъв човек, най-добрия приятел за бедняк като него. Седях досами вратата и затова го заговорих. Помислих, че е откачил.
— Да, да, продължавайте — подкани го нетърпеливо Тарлинг. — Сетне какво стана?
— Ами оня си тръгна — каза шофьорът. — След малко чух, че някой върти манивелата на автомобил. Помислих, че е някой от другите шофьори, отвън имаше няколко таксита. Таксиметровите шофьори често ходят в тази гостилница и затова не обърнах особено внимание, докато не излязох и не видях, че колата ми я няма. А после открих дъртия проклетник, когото бях оставил да я пази, пиеше бира в една кръчма с парите, получени от онзи.
— Май става дума за вашия човек, сър — заключи инспекторът и погледна Тарлинг.
— Това сто на сто е Сам Стей — потвърди детективът, — но за първи път чувам, че може да кара такси.
Инспекторът кимна.
— О, познавам добре Сам Стей, сър. Бил е при нас два-три пъти. Беше шофьор на такси — не знаете ли?
Тарлинг не знаеше. Същия ден смяташе да прочете досието на Сам, но нещо бе отклонило вниманието му.
— Е, няма да отиде далеч — рече той. — Предполагам, ще разпратите описанието на колата. Може би по-лесно ще го хванат. С автомобил ще се скрие по-трудно и ако си въобразява, че колата ще му помогне да избяга, много бърка.
Тази вечер Тарлинг се връщаше в Хартфорд и го беше съобщил на Лин Чу. Напусна полицейския участък на Канън Роу и отиде в Скотланд Ярд, където имаше уговорка да се срещнат с Уайтсайд. Той правеше отдедно разследване и събираше доказателствения материал за престъплението в Хартфорд.
Когато Тарлинг отиде там, Уайтсайд го нямаше и дежурният сержант в стаичката до главния вход побърза да го пресрещне.
— Това се получи за вас преди два часа, сър — съобщи му той. — Смятахме, че сте в Хартфорд.
„Това“ се оказа писмо, адресирано с молив. Милбърг не се бе помъчил да преправя почерка си. Тарлинг скъса плика и прочете написаното.