Когато Тарлинг се върна в жилището си, все още нямаше вести от Лин Чу. Уайтсайд го чакаше да му съобщи, че е вкарал Милбърг в ареста и на следващия ден ще му предявят обвинението.
— Не проумявам какво се е случило с Лин Чу. Трябваше вече да се е върнал — рече Тарлинг.
Беше един и половина след полунощ, а когато се обадиха в Скотланд Ярд, оттам не можаха да им дадат никакви сведения.
— Възможно е, разбира се — продължи Тарлинг, — Стей да е отишъл с колата в Хартфорд. Този човек съвсем е полудял и е опасен.
— Всички престъпници са повече или по-малко смахнати — заключи философски Уайтсайд. — Чудя се този защо откачи.
— От обич — отговори Тарлинг.
Събеседникът му го изгледа с изненада и повтори недоверчиво.
— От обич ли?
Тарлинг кимна.
— Без съмнение Сам Стей е обожавал Лайн. До лудост го е довел шокът от неговата смърт.
Уайтсайд замислено забарабани с пръсти по масата.
— Какво мислите за разказа на Милбърг? — попита той и Тарлинг сви рамене.
— Много ми е трудно да преценя — заяви детективът. — Този човек говореше така, сякаш казва истината, и нещо ми подсказва, че не лъже. И все пак цялата тази история е неправдоподобна.
— Милбърг, разбира се, е имал време да измисли една много хубава история — предупреди Уайтсайд. — Щрака му главата, умен е и едва ли би ни разказвал небивалици, които надхвърлят вероятното.
— Тогава кой е убил Торнтън Лайн?
Тарлинг стана и махна отчаяно с ръка.
— Очевидно не сте по-близо до разкриването на загадката от мен, но аз вече си имам предположение, което може и да звучи фантастично…
По стълбището се чуха леки стъпки, Тарлинг отиде при вратата и я отвори.
Влезе Лин Чу, както винаги спокоен и непроницаем — освен че челото и дясната му ръка бяха бинтовани, по нищо не личеше, че е преживял трагедия.
— Здрасти, Лин Чу — обърна се към него Тарлинг на английски, — ти да не си ранен?
— Леко — потвърди китаецът. — Ще бъде ли така добър господарят да ми даде цигара? Изгубих моите при боричкането.
— Къде е Сам Стей?
Преди да отговори, Лин Чу запали цигарата, духна клечката кибрит и я сложи внимателно в пепелника в средата на масата.
— Този човек спи на Терасата на нощта — каза простичко той.
— Мъртъв ли е? — възкликна Тарлинг.
Китаецът кимна.
— Ти ли го уби?
Лин Чу отново замълча и издуха облак цигарен дим във въздуха.
— Умирал е от много дни — така ми каза лекарят в голямата болница. Ударих го няколко пъти по главата, ала не много силно. Той ме поряза с нож, но нищо.
— Значи Сам Стей е мъртъв? — рече замислено Тарлинг. — Е, отстранен е един източник на опасност за госпожица Райдър, нали, Лин Чу?
Китаецът се усмихна.
— Това отстранява много неща, господарю, защото главата на този човек се избистри, преди той да умре.
— Искаш да кажеш, че пак е станал нормален?
— Стана нормален, господарю — потвърди Лин Чу, — и поиска да говори на хартията. Затова големият декар в болницата изпрати да повикат съдия или човек, който издава присъди.
— Магистрат ли?
— Да, магистрат — кимна Лин Чу, — дойде едно дребно старче, което живее съвсем близо до болницата, роптаеше, че било късно. Освен това дойде и друг, който пише много бързо в една тетрадка, а когато човекът умря, написа още по-бързо на една машина тези листове и ми ги даде да ти ги донеса, другите остави за себе си и за съдията, дето разпита човека.
Потършува в джоба на блузата си и извади свитък листове, написани на пишеща машина.
Тарлинг взе документа и видя, че се състои от няколко страници. Сетне вдигна очи към китаеца.