Беше в черно. Красивото й, неинтелигентно азиатско лице не бе спокойно.
— Моля ви, нали няма да кажете на Долф, че съм идвала тук? — бяха първите й думи.
— Естествено не, щом настоявате. — обещах.
Тя приседна и се вторачи в мен.
— Той е толкова безразсъден — оплака се.
Кимнах в знак на съчувствие и се чудех какво ли е намислила.
— А мен ме е страх — добави тя, мачкайки ръкавиците си. Брадичката й трепереше. Устните й едва изговаряха думите. — Те се върнаха в бунгалото.
— Така ли?
Новината ме изпъна на стола. Знаех кои са те.
— Не може да са дошли за друго — разхлипа се тя, — освен, за да убият Долф, както убиха татко. А той не се вслушва в думите ми. Толкова е самоуверен. Смее се, нарича ме глупачка и се бие в гърдите, че можел сам да се опази. Ама не може. Не и с тази счупена ръка. Те ще го убият като татко. Знам аз. Ще го направят като нищо.
— Шери мрази мъжа ви, както мразеше и баща ви, така ли?
— Да. Точно така. Долф работеше заедно с татко, но участието му в… бизнеса, който докара неприятности на Хю, беше много по-голямо, отколкото на баща ми. Моля ви, направете нещо, за да спасите Долф. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се.
— Но не трябва да казвате на Долф — настоя тя. — Дори да забележи, че ги следите, не му споменавайте, че аз съм поискала. Ще ми се разсърди. Помолих го да ви извика, но той… — Тя млъкна притеснено. Предположих, че мъжът й сигурно я е нахокал, защото не можах да опазя Кавалов. — Той не пожела.
— Откога са там?
— От онзи ден.
— Ще дойда утре — обещах. — Бих ви посъветвал да кажете на съпруга си, че сте ме наели, но ако не искате, ще си мълча.
— И няма да позволите да се случи нещо на Долф?
Обещах да направя всичко, което е по силите ми, взех от нея малък аванс, дадох й разписка и я отпратих.
Малко след свечеряване още същия ден пристигнах във Феъруел.
10
Когато минах покрай бунгалото, прозорците му светеха. Изкушавах се да изляза от моята таратайка и да надзърна, но се боях, че няма да мога да надцакам Маркъс на негова собствена територия.
Щом свих по черния път към изоставената хижа, която бях открил при предишното ми идване, изгасих фаровете и запъплих нагоре на светлината на ослепително бялата луна.
Преди хижата отбих встрани от пътя.
Изкачих се на порутената веранда, съзрях бунгалото и започнах да нагласям бинокъла си.
Още преди да го фокусирам като хората, вратата на бунгалото се отвори и на жълтата светлина отвътре видях да излизат две човешки фигури.
Едната беше на жена.
Завъртях леко регулатора и лицето й изплува ясно пред очите ми. Госпожа Ринго.
Тя вдигна яката на палтото около лицето си и забърза надолу по чакълената алея. Шери остана на верандата и я изпрати с поглед.
Когато стигна пътя, тя се затича нагоре по хълма към своята къща.
Шери влезе обратно и хлопна вратата.
Два часа и половина по-късно по алеята се зададе мъж. Вървеше бързо към бунгалото и току се оглеждаше предпазливо.
Почука на вратата.
Светлината отвътре плисна право в лицето му — лицето на Долф Ринго.
Той влезе. Вратата се затвори.
Прибрах бинокъла, слязох от терасата и тръгнах към бунгалото. Не знаех дали ще намеря друго подходящо място за бричката си, затова я оставих под хижата.
Беше рисковано да мина по алеята.
Десетина метра над нея свих от черния път и се запромъквах колкото може по-тихо през храсталаците и тревите. Знаех с кого си имам работа и държах пищова си в ръка.
Всички прозорци на бунгалото откъм мен светеха, но бяха затворени, а щорите спуснати. През тях се процеждаха лъчи и помагаха на луната да осветява земята наоколо. Това бе прекрасно, докато се кокорех отгоре с бинокъла. Сега ми пречеше да приближа достатъчно и да чуя нещо полезно отвътре.
Спрях на най-близкото тъмно място, на около пет метра от бунгалото, да обмисля положението.
Свит така, наистина чух нещо.
Но не дойде откъдето трябва. И не това исках да чуя. Беше шум от стъпки, които приближаваха към къщата.
Не знаех дали не се виждам откъм алеята. Обърнах се да се уверя. И така се издадох.
Госпожа Ринго подскочи и замръзна на алеята, после извика:
— Долф вътре ли е? А? Вътре ли е?
Опитах се с кимане на глава да й покажа, че е вътре, но тя вдигна такъв шум с това „вътре ли е“, че трябваше и аз да извикам „да“, за да ме чуе.
Не знам дали нашата олелия раздвижи онези вътре, но в бунгалото започна пукотевица.
В такива случаи изстрелите се броят, но сега трещяха едновременно и изтървах сметката, ала имах чувството, че станаха поне петдесет, докато стигна до входната врата.
За късмет не беше от здравите. При втория удар с рамо отиде.