— О, това, дето беше заклан, чудесно, но квиченето и кръвта бяха отвратителни. — Вдигна нос и подуши въздуха. — Отнякъде мирише на орлов нокът, нали?
— Да, нещо такова. Да го заколите ли смятахте, когато го заплашихте?
— Аз съм го заплашил? — проточи той. — Скъпи момко, нищо подобно не съм правил. Бях в Уджа, вонящо мароканско градче близо до алжирската граница, и една сутрин някакъв глас ми заговори от едно портокалово дърво: „Иди във Феъруел, в Калифорния, в Щатите, и там ще видиш как умира Теодор Кавалов.“ Страхотно хрумване, помислих си. Благодарих на гласа, наредих на Маркъс да събере багажа и дойдох тук. Щом пристигнах, казах на Кавалов за това с надеждата, че ще умре веднага и няма да се налага да вися да го чакам. Обаче не умря и вече съжалявам, че не попитах гласа за точната дата. Не ми се кисне тук с месеци.
— Затова ли сте се опитвали да ускорите нещата? - попитах.
— Моля?
— Schrecklichkeit — обясних, — каменни черепи, кучешки чевермета, изчезващи трупове.
— Петнайсет години бях в Африка — каза той, — Много вярвам на гласове, които идват от портокалови дървета и в които никой не се вслушва. Не си въобразявайте, че имам пръст в станалото, каквото и да е то.
— А Маркъс?
Шери поглади току-що обръснатите си страни и отвърна:
— Възможно е. Той има непоправима склонност към първобитни африкански дивотии. С удоволствие ще му нашаря черния задник за всяка неприлична постъпка, за която имате убедително доказателство.
— Нека да го хвана, сам ще му го нашаря.
Шери се наведе към мен и предпазливо прошепна:
— Гледайте да не заподозре нещо, преди да го спипате. И с двата си ножа прави чудеса.
— Ще се опитам да го запомня. Гласът не каза ли нещо за Ринго?
— Не беше необходимо. Когато умре тялото, умира и ръката.
Черният Маркъс се появи с храната. Преместихме се на масата и аз започнах втората си закуска.
Шери се чудеше дали гласът, който му е говорил от портокаловото дърво, е говорил и на Кавалов. Каза, че питал Кавалов, но не получил много задоволителен отговор. Беше убеден, че гласовете, които предричат смърт на враговете на хората, обикновено предупреждават и самия обречен какво го чака.
— Така се прави, доколкото знам — недоумяваше той.
— Нямам понятие — признах. — Но ще опитам да разбера и ще ви кажа. Също така може би трябва да го попитам какво е сънувал тази нощ.
— Сутринта изглеждаше ли зле?
— Не зная. Когато излязох, още не беше станал. Сивите очи на Шери пламнаха.
— Искате да кажете, че нямате представа в какво състояние е той тази сутрин, дали е жив, или не, дали сънят ми е верен, или не?
— Да.
Твърдата линия на устата му се отпусна в самодоволна усмивка.
— Света Дево! — зарадва се той. — Това е чудесно! А аз помислих… от вас останах с впечатление, че сънят ми е празна работа, че няма никакъв смисъл.
Той плесна силно с ръце.
Черният Маркъс се показа от вратата.
— Събирай багажа — нареди Шери. — Плешивият е хвърлил топа. Изчезваме.
Маркъс се поклони и ухилен хлътна вътре.
— Не е ли по-добре да почакате, за да сте сигурен? — попитах.
— Но аз съм сигурен — заяви той. — Както бях сигурен и когато чух гласа от портокаловото дърво. Няма какво да чакам повече — видях го как умира.
— Насън.
— Насън ли? — попита той безгрижно.
Когато след десетина минути си тръгнах, отвътре се чуваше шум, сякаш Маркъс наистина събираше багажа. Шери ми стисна ръката.
— Много се радвам, че закусихте с мен. Може пак да се срещнем, ако работата ви довее в Северна Африка. Поздравете от мое име Мириам и Долф. Не мога искрено да им изпратя съболезнования.
Щом излязох от полезрението на бунгалото, свих от пътя и тръгнах по една пътека нагоре по хълма и потърсих място, от което бих могъл да наблюдавам къщичката на Шери. Намерих полусрутена колиба на североизточната част на билото. От нея се разкриваше като на длан бунгалото и пространството пред него, и голяма част от чакълената алея заедно с мястото, където тя се събираше с пътя. Разстоянието беше голямо за невъоръжено око, но с бинокъл всичко щеше да се вижда идеално въпреки високите храсталаци наоколо.
Когато се върнах в къщата на Кавалов, заварих Ринго с книга в ръка, облегнат на няколко пъстри възглавници в тръстиков стол под едно от дърветата.
— Е, как ви се стори? — посрещна ме той. — Откачен ли е?
— Не толкова. Каза да поздравя вас и госпожа Ринго. Как е ръката тази сутрин?
— Ужасно. Сигурно е от влагата снощи. Цяла нощ не съм мигнал от болки.
6
Беше четвъртък. Този ден не се случи нищо друго. В петък сутринта вратата на стаята ми се отвори с трясък.